Внезапно конят рязко спря и като наду ноздри, се втренчи в една точка. Реми, който яздеше в тръс и не очакваше спиране, едва не се преметна през главата на Митридат.
Така се казваше конят, който той беше взел вместо Роланд.
Честите упражнения по езда бяха направили Реми безстрашен ездач. Той заби шпори в корема на своя бегач, но Митридат не помръдна. Този кон несъмнено беше получил името си поради сходството на неговия инат с характера на понтийския цар.
Учуденият Реми наведе очи към земята, търсейки препятствието, спряло коня му, но видя само голяма, покрита с розова пяна локва кръв, която земята и цветята постепенно попиваха.
— Аха! — възкликна той. — Дали това не е мястото, където господин дьо Сен-Люк е пробол господин дьо Монсоро?
Реми вдигна очи и се огледа.
На десетина крачки, под грубата каменна стена той видя два неестествено изпънати крака и още по-неестествено опънато тяло.
Краката лежаха на земята, тялото се опираше на стената.
— Ето ти на! Монсоро! — възкликна Реми. — Hic obiti Nemrod78. Е, щом вдовицата го оставя да лежи тук да го кълват птиците, това е добър признак за нас и моята надгробна реч ще се състои от реверанс, пирует и полонез.
И Реми скочи от коня и направи няколко крачки към тялото.
— Странно! — каза той. — Той лежи тук мъртъв, съвсем мъртъв, а кръвта е там. А, ето следата. Той е стигнал дотук или по-точно, този славен Сен-Люк, това въплъщение на милосърдието, го е подпрял до стената, за да избегне прилива от кръв в главата. Да, така е, той е мъртъв, кълна се в честта си! Очите са отворени, лицето неподвижно — съвсем мъртъв.
Ето така — раз, два.
Реми размаха въображаема шпага и прободе с пръст празното пространство пред себе си.
Но веднага се дръпна назад, стъписан, с отворена уста — очите, които току-що беше видял отворени, се затвориха и лицето на покойника, което от самото начало беше поразило Реми със своята бледост стана още по-бяло.
Реми пребледня почти толкова, колкото граф дьо Монсоро, но, бидейки лекар, тоест в известна степен материалист, промърмори, почесвайки крайчеца на носа си: „Credere portentis mediocre79. Щом е затворил очи, значи не е мъртъв.“
И все пак, въпреки материализма на Одоен, положението му не беше от най-приятните и краката му се подгъваха в коленете съвсем неприлично, затова той седна или по-точно, се плъзна на земята под онова дърво, в което преди това потърси опора, и се озова лице в лице с трупа.
— Не мога да си спомня точно къде — каза си той, — но някъде съм чел, че след смъртта се наблюдават двигателни феномени, които свидетелстват само за улягане на материята, тоест за начало на разложението. Дяволски човек! Като си помисля, доставя ни грижи и след смъртта си — истинско наказание. Слава богу, не само очите са сериозно затворени, но и бледността се увеличава, chroma chloron80, както казва Гален, color albus81, както казва Цицерон, който е бил много остроумен оратор. Впрочем, има един начин да разбера дали е жив — да пробода корема му с шпагата на един фут, ако не се помръдне, определено е умрял.
И Реми се приготви да извърши този милосърден опит. Той даже се хвана за шпагата, когато очите на Монсоро се отвориха отново.
Това събитие оказа върху Реми по-различно въздействие от първия път — той скочи, като изхвърлен от пружина, и студена пот изби по челото му.
Този път очите на мъртвеца останаха широко отворени.
— Той не е мъртъв — прошепна Реми, — той не е мъртъв. В хубава история попаднахме.
Тук съвсем естествено на младия човек му дойде наум една мисъл.
— Той е жив — каза Реми, — това е вярно, но ако аз го убия, ще стане съвсем мъртъв.
Реми погледна към Монсоро. Графът също го гледаше, и то с такива изплашени очи, сякаш четеше в душата му неговите намерения.
— Не — внезапно възкликна Реми, — не! Що за отвратителна мисъл! Бог ми е свидетел, ако той беше на крака и размахваше шпагата си, бих го убил с истинско удоволствие, но в този вид, в който е сега — без сили, почти мъртъв — това би било повече от престъпление, това би било подлост.
— Помогнете — прошепна Монсоро, — помогнете, умирам.
— По дяволите! Положението е много затруднително. Аз съм лекар и следователно мой дълг е да облекчавам страданията на себеподобните си. Наистина този Монсоро е толкова уродлив, че почти имам право да кажа: не себеподобен, а принадлежащ към същия род, Genus hominis82. Какво пък, да забравим, че се казвам Одоен, че съм приятел на господни дьо Бюси и да изпълним лекарския си дълг.
— Помогнете — повтори раненият.
— Тук съм — каза Реми.
— Идете за лекар, за свещеник.