— Уф! — произнесе той.
— Какво има? — каза кралят.
— Господин дьо Сен-Люк — каза Шико.
— Господин дьо Сен-Люк? — възкликна негово величество.
— Да.
— В Париж?
— Да.
— В Лувъра?
— Да.
След това тройно потвърждение кралят стана от масата целият червен и треперещ. Трудно беше да се разбере какви чувства го вълнуват.
— Моля за извинение — обърна се той към кралицата, изтри мустаците си със салфетката и я хвърли на креслото, — но това са важни държавни дела и не се отнасят до жените.
— Да — каза Шико басово, — това са държавни дела.
Кралицата искаше да стане от масата, за да излезе и да не пречи на краля.
— Не, госпожо — спря я Анри, — не ставайте, моля, аз ще отида в кабинета.
— О, господарю — каза кралицата с онази нежна загриженост, която тя винаги проявяваше към своя неблагодарен съпруг, — само не се ядосвайте, моля ви.
— Както бог реши — отговори Анри, без да забележи лукавия вид, с който Шико засукваше мустака си.
Анри бързо излезе от стаята, Шико го последва. Щом излязоха, Анри развълнувано попита:
— Защо е дошъл тук този изменник?
— Кой знае? — отговори Шико.
— Сигурен съм, че идва като представител на щатите Анжу. Идва като пратеник на брат ми. Обичайният път на метежниците — тези размирници ловят в неспокойна, мътна вода всякакви блага — подло, но затова пък изгодно. Отначало временни и нетрайни, тези блага постепенно стават за тях вечни и сигурни, Сен-Люк е разбрал за метежа и го използва като щит, за да дойде и да ме оскърбява.
— Кой знае? — каза Шико.
Кралят погледна този лаконичен господин.
— Не е изключено също така — каза Анри, като продължаваше да върви по галериите с несигурна походка, издаваща неговото вълнение, — не е изключено този господин да е дошъл да иска от мен възстановяването на всички свои земи, от които аз през цялото това време му удържах доходите. Може би това не е съвсем законно от моя страна, в края на краищата той не е извършил някакво подсъдно деяние.
— Кой знае?
— Ах — възкликна Анри, — какво непрекъснато повтаряш като папагал едно и също, да пукна дано. Омръзна ми вече с твоите безкрайни „кой знае“.
— Е, по дяволите! А ти какво си мислиш, че много ме забавляваш с твоите безкрайни въпроси?
— На въпросите трябва да се отговаря.
— А какво искаш да ти отговоря? Да не ме смяташ случайно за оракул на древните гърци? За Юпитер, Аполон или Манто85? По дяволите, ти ме изкарваш от търпение със своите глупави предположения.
— Господин Шико…
— Какво, господин Анри?
— Шико, приятелю мой, виждаш, че страдам, а ме обиждаш.
— Не страдайте, дявол да го вземе!
— Но всички ми изневеряват.
— Кой знае, кълна се в светата утроба! Кой знае?
Като се губеше в догадки, Анри слезе в своя кабинет, където потресаващото известие за връщането на Сен-Люк беше събрало всички придворни, сред които или по-точно, начело на които блестеше Крийон с пламтящ взор, червен нос и стърчащи мустаци, приличен на свиреп дог, готов за бой.
Сен-Люк беше там. Той виждаше навред заплашителни лица, чуваше как кипи наоколо възмущението, но не проявяваше по този повод никакво безпокойство.
И странна работа! Той беше довел със себе си жена си и я беше настанил на табуретката до бариерата пред кралското ложе.
Подпрял юмрук до бедрото си, той се разхождаше из стаята, като отвръщаше на любопитните и нахалниците със същите погледи, с каквито го гледаха те.
Някои от придворните горяха от желание да го блъснат с лакът, но от уважение към младата жена се държаха настрана и мълчаха. Бившият фаворит се разхождаше сред тази пустош и безмълвие.
Жана, скромно наметната с пътен плащ, чакаше, навела очи.
Сен-Люк, гордо заметнат с плаща си, също чакаше и неговото поведение показваше, че той по-скоро би предизвикал нахалниците, отколкото да се бои от тях.
И накрая, на свой ред придворните също чакаха. Преди да му хвърлят ръкавица, те искаха да разберат защо Сен-Люк е дошъл тук. Всеки един от тях би желал за себе си частица от онези милости, с които бе обсипван преди този бивш фаворит, затова те намираха неговото присъствие тук съвсем излишно.
С една дума, както виждате, когато се появи кралят, очакването на всички беше много напрегнато.
Анри беше възбуден и полагаше усилия да се разпали още повече — този запъхтян вид в повечето случаи представлява тъкмо онова, което е прието да се нарича кралско достойнство.
След Анри влезе Шико с израз на спокойно величие, какъвто би трябвало да има кралят на Франция и първо погледна да види как се държи Сен-Люк, което би трябвало да стори Анри III.
85
Манто — дъщерята на оракула Тиресий, въплътила в себе си гадателското изкуство мантика (мит.). — Б. пр.