И всички почтително се разотиват.
Само приорът остава да чака онази минута, когато брат Горанфло ще покаже отново признак на живот. Тогава той се приближава до монаха, ласкаво го хваща за ръка и уважително заговаря с него. Горанфло вдига глава и гледа приора с безсмислен поглед.
Той се връща от онзи свят.
— С какво бяхте зает, достойни братко мой? — питаше приорът.
— Аз ли? — казваше Горанфло.
— Да, вие. Бяхте зает с нещо.
— Да, отче, съчинявах проповед.
— Като онази, с която така смело излязохте през нощта на светата Лига?
Всеки път, когато заговарят с него за тази проповед, Горанфло оплаква своята немощ.
— Да — въздъхва той, — от същия род. Ах, какво нещастие, че не я записах.
— Нима човек като вас, скъпи братко, има нужда да записва? Не, той говори по божие вдъхновение. Той отваря уста и тъй като словото божие е в него, устата му го изричат.
— Така ли мислите?
— Блажен е този, който се съмнява — отговаря приорът.
От време на време Горанфло, който разбираше, че положението задължава, подтикван при това от примера на своите предшественици, започваше наистина да обмисля проповед.
Какво сте вие Марк Тулий, Цезар, свети Григорий, свети Августин, свети Йероним и Тертулиан. С Горанфло започна възраждането на духовното красноречие. Rerum novus ordo nascitur86.
И също от време на време, след завършване на трапезата си или по средата на своя екстаз, Горанфло ставаше и сякаш подбутван от невидима ръка, отиваше право в конюшните. Идвайки тук, той с любов гледаше ревящия от удоволствие Панург, след това прекарваше тежката си длан по гъстата козина, в която неговите дебели пръсти почти се скриваха. Това е повече от удоволствие, това е щастие. Панург вече не се ограничаваше с рев, той започваше да се търкаля по земята.
Приорът и двама-трима висши манастирски служители обикновено съпровождаха Горанфло при разходките му и досаждаха на Панург с разни глупости — един му предлага пасти, друг — бисквити, трети — макарони, както в миналите времена тези, които искали да спечелят разположението на Плутон, предлагали медени сладки на Цербер.
Панург им предоставяше пълна свобода на действие — той имаше отстъпчив характер. Той, който не изпадаше в екстаз, не трябваше да измисля проповеди, не трябваше да се грижи за друга репутация освен репутацията на инат, лентяй и сластолюбец, смяташе, че няма какво повече да иска и че е най-щастливото от всички магарета.
Приорът с нежност ги гледаше.
— Прост и кротък — казваше той, — тези добродетели са присъщи на силните.
Горанфло беше запомнил, че на латински „да“ е „ita“. Това много му помагаше — на всичко, което му казваха, той отговаряше ita с онзи самодоволен вид, който неизменно прави впечатление.
Поощрен от постоянното съгласие на Горанфло, приорът понякога му казваше:
— Вие твърде много работите, братко мой, това поражда печал във вашето сърце.
И Горанфло отговаряше на достопочтения Жозеф Фулон така, както понякога Шико отговаряше на негово величество Анри III:
— Кой знае?
— Може би нашите трапези са малко тежки за вас — добавяше приорът. — Не бихте ли желали да сменим брата магер? Вие знаете, скъпи братко, quoedam saturationes minus succedunt87.
— Ita — потвърждаваше Горанфло и с нов плам започваше да гали магарето.
— Прекалено много глезите вашия Панург, братко мой — казваше приорът, — може отново да ви обхване стремеж към странстване.
— О! — въздишаше Горанфло.
Честно казано, тъкмо спомените за пътешествието мъчат Горанфло. Той, приел първоначално своето изгнание от манастира като огромно нещастие, откри по-късно в това изгнание безбройни и неизвестни му дотогава радости, източник на които беше свободата.
И сега, в самия разгар на своето блаженство, той чувства, че жаждата за свободен живот яде като червей сърцето му — свободен живот заедно с Шико, веселия сътрапезник, с Шико, когото той обича, без сам да знае защо, може би защото от време на време шутът го смъмряше.
— Уви! — плахо забелязваше някой млад монах, наблюдаващ играта на чувствата по лицето на Горанфло. — Мисля, че сте прав, достопочтени приоре, пребиваването в манастира измъчва преподобния отец.
— Не че ме измъчва — казваше Горанфло, — но аз чувствам, че съм роден за живот в борба, за политически речи на площадите, за проповеди по улиците.
При тези думи очите на Горанфло пламват — той си спомня за омлетите на Шико, за анжуйското вино на метр Клод Бономе, за долната зала на „Рогът на изобилието“.
От вечерта на Лигата или по-точно от сутринта на следващия ден, когато Горанфло се върна в своя манастир, не му разрешаваха да излиза на улицата. Откакто кралят се обяви за глава на Съюза, лигистите бяха удвоили своята предпазливост.