Бюси се разсмя, Сен-Люк го последва. Жана се присъедини към тях. Жизнерадостният смях на това трио привлече до прозорците всички придворни, които се разхождаха по галериите.
— Госпожо — каза накрая Бюси, — аз отивам при господин дьо Монсоро. Сбогом.
И те се разделиха. Преди това Бюси посъветва Сен-Люк да не казва на никого, че той е извикал миньоните на дуел.
След това отиде при господин дьо Монсоро, когото завари на легло.
Графът посрещна идването на Бюси с радостни възклицания.
Реми току-що му беше обещал, че няма да минат и три седмици и раната му ще зарасне.
Диана сложи пръст на устните си — това беше нейният таен поздрав.
Бюси трябваше да разкаже най-подробно за поръчението, възложено му от херцог д’Анжу, за посещението в двора, за недоволния вид на краля и киселите физиономии на миньоните.
Бюси каза точно така: „кисели физиономии“. При тези думи Диана само се засмя.
Монсоро обаче се замисли, помоли Бюси да се наведе и му прошепна:
— Херцогът има и други намерения, нали?
— Сигурно — отговори Бюси.
— Повярвайте ми — каза Монсоро, — не се компрометирайте заради този подъл човек. Познавам го. Той е вероломен. Уверявам ви, той никога не би се спрял пред измяна.
— Зная — каза Бюси с усмивка, като си спомни обстоятелствата, при които веднъж вече беше пострадал от измяната на херцога.
— Виждате ли — каза Монсоро, — вие сте мой приятел, затова искам да ви предпазя. И още — всеки път, когато попаднете в затруднено положение, обърнете се към мен за съвет.
— Господине, господине! След превръзката трябва да се спи — намеси се Реми. — Хайде да спим.
— Сега, мили докторе. Приятелю, поразходете се малко с госпожа дьо Монсоро — каза графът. — Казват, че тази година градината е прекрасна.
— Слушам — отговори Бюси.
Глава 39
Предпазливостта на господин дьо Монсоро
Сен-Люк беше прав, Жана беше права. След осем дни Бюси разбра това и отдаде дължимото на тяхната мъдрост.
Да се оприличиш на героите от древни времена — това значи да станеш завинаги идеал на величието и красотата. Но това значи и преждевременно да се превърнеш в старец. И Бюси, забравил за Плутарх, който престана да му бъде любим автор, откакто се беше предал на разлагащото влияние на любовта, Бюси, прекрасен като Алкивиад, се грижеше сега само за настоящето и не проявяваше никакво пристрастие към животописа на Сципион или Баярд в дните на тяхното въздържание.
Диана беше по-проста, по-естествена, както казват сега. Тя живееше, подчинена на два инстинктивни стремежа, които мизантропът Фигаро смяташе вродени у човека — стремежа към любовта и стремежа към измамата. Дори наум не й идваше да издига до философски умозрения своето мнение за това, което Шарон и Монтен наричат честност.
Любовта към Бюси беше нейната логика. Да принадлежи само на Бюси — беше нейният морал. Да трепва с цялото си тяло при най-лекото докосване на ръката му — беше нейната метафизика.
Бяха изминали вече петнадесет дни от нещастието и господин дьо Монсоро се чувстваше все по-добре и по-добре. Той вече се беше излекувал от треската благодарение на студените компреси, новото средство, което провидението откри на Амброаз Паре, когато внезапно бе постигнат от нова беда — графът разбра, че монсеньор херцог д’Анжу заедно с вдовстващата кралица и със своите анжуйци току-що е пристигнал в Париж.
Безпокойството на Монсоро не беше напразно, защото още на следващата сутрин принцът дойде в дома му, на улица Пти-Пер, под предлога, че няма търпение да разбере как се чувства графът. Не можеш да затвориш вратата си пред едно кралско височество, което ти дава доказателство за толкова нежно внимание. Господин дьо Монсоро прие херцог д’Анжу, а херцог д’Анжу беше много мил с главния ловчия и особено със съпругата му.
Веднага, след като принцът си тръгна, господин дьо Монсоро извика Диана, подпря се на ръката и, и въпреки воплите на Реми, обиколи три пъти креслото си.
След това той седна в същото кресло, около което, както вече казахме, преди това описа циркумвалационна линия91. Изглеждаше много доволен и Диана се досети по усмивката му, че замисля някаква хитрост.
Но всичко това се отнася до личната история на семейство Монсоро.
Да се върнем по-добре на пристигането на херцог д’Анжу в Париж, което се отнася до епическата част на нашата книга.
От само себе си се разбира, че денят на връщането на монсеньор Франсоа дьо Валоа в Лувъра не убегна от вниманието на наблюдателите.
Ето какво отбелязаха те:
Кралят се държеше много надменно.