— Златни думи — намеси се Шико. — Келюс, сине мой, върви да проповядваш по улиците на Париж и слагам бас врабец срещу телец, че ще затъмниш славата на Линсестър, Кайе, Котон92 и дори на онази бъчва красноречие, наречена Горанфло.
Анри мълчеше. Пролича как отношението му изцяло се промени — той отначало хвърляше високомерни погледи на миньоните, после постепенно осъзна правотата им и отново стана умислен, мрачен, неспокоен.
— Продължавайте, Келюс — каза кралят, — нали виждате, слушам ви.
— Господарю — заговори отново Келюс, — вие сте велик крал, но кръгозорът ви става все по-ограничен. Аристокрацията издига пред вас прегради, зад които погледът ви вече нищо не съзира освен може би други, още по-високи прегради — тях издига срещу вас народът. Господарю, вие сте храбър човек, кажете: какво се прави на война, когато един батальон се надига като мощна стена на трийсетина стъпки от друг батальон? Страхливците се озъртат назад и като виждат свободното пространство — бягат, смелчаците се привеждат и се втурват напред.
— Добре, така да бъде. Напред! — викна кралят. — Кълна се в смъртта на Спасителя! Нима аз не съм първият благородник в своето кралство? Известни ли са ви, питам, по-славни битки от битките на моята младост? И знае ли векът, който вече наближава края си, по-силни слова от Жарнак и Монконтур? И тъй напред, господа, и аз ще бъда най-отпред, така съм свикнал. Май ни чакат люти битки.
— Да, господарю, безспорно — възкликнаха младите мъже, въодушевени от пламенните му думи. — Напред!
Шико седна сред завивките.
— Хей там, по-тихо — сгълча той, — дайте възможност на оратора да продължи. Хайде, Келюс, давай, сине мой. Ти вече каза много хубави и верни неща, по още не всички, които би могъл, продължавай, друже, продължавай.
— Да, Шико, прав си, както обикновено. Ще продължа и ще кажа на негово величество, че за кралската власт е настъпил мигът, когато тя трябва да приеме саможертвата, за която говорихме току-що. Срещу всички прегради, които с невидими стени заобикалят ваше величество, ще се изправят четирима души, сигурни, че ще ги подкрепите, а потомците ще ги прославят.
— Какво говориш, Келюс? — попита кралят и в очите му светна радост, забулена от тревогата. — Кои четирима души?
— Аз и тези господа — заяви Келюс с онова чувство на гордост, което извисява човека, решил да рискува живота си в името на идея или страст. — Аз и тези господа, ние ще се жертваме.
— Защо?
— За вашето спасение.
— От кого?
— От враговете ви.
— Това са просто младежки дрязги — рече Анри.
— О! Доста широко разпространена заблуда, ваше величество. Благосклонността ви към нас е тъй великодушна, щото ви позволява да я криете под този стар плащ. Но ние я знаем. Говорете като крал, не като буржоа от улица Сен-Дени. Не се преструвайте като да вярвате, че Можирон изпитва лична омраза към Антраге, че на Шомберг му пречи Ливаро, че д’Епернон завижда на Бюси и Келюс се цупи на Рибейрак. Не, всички са млади, прекрасни и добри. Приятели или врагове, биха могли да се обичат като братя. Не, не съперничеството на хора с хора слага шпагата в ръцете ни, а враждата на Франция с Анжу, враждата между народното и божественото право. Ние сме поборници за кралската власт на арената, където излизат защитниците на Лигата, и ви казваме: „Благословете ни, сеньор, дарете с усмивка готовите да загинат за вас. Може би вашата благословия ще ги поведе към победа, може би вашата усмивка ще облекчи смъртта им.“
Полузадушен от сълзи, Анри прегърна поред Келюс и неговите приятели.
Притисна всички до сърцето си. Тази сцена не беше гледка, която да остави човек спокоен, не беше картина, която да не го впечатли: тук мъжеството си бе дало среща с дълбоката нежност и всичко това беше осветено от саможертвата…
Из дълбините на алкова гледаше, подпрял буза, Шико — Шико сериозен и печален, и лицето му, винаги студено и безразлично или изкривено от саркастичен смях, сега беше не по-малко благородно и красноречиво от лицата на останалите.
— Ах! Храбреци мои — промълви най-сетне кралят, — това е прекрасна, самопожертвователна постъпка, това е благородно дело и днес съм горд не задето съм крал на Франция, а задето съм ваш приятел. Но пък и най-добре от всички знам интересите си, затова не мога да приема саможертвата ви, която е тъй многообещаваща в случай на победа, но ако загубите, ще ме хвърли в ръцете на моите врагове. За да воюваме с Анжу, и Франция ни стига, уверявам ви. Познавам брат си, дьо Гиз и Лигата, случвало ми се е да усмирявам дори по-буйни и диви коне.