— Където пожелаете, господине.
— Върви, нещастнико, върви напред!
Горанфло се втурна почти в тръс, като от време на време вдигаше молитвено ръце и запазваше първоначалната скорост на алюра посредством ударите на въжето, с които го пришпорваше Шико.
Притичаха през коридора и излязоха в градината.
— Насам — рече Горанфло, — насам.
— Бягай и мълчи, глупако!
Горанфло направи последно усилие и стигна до един храсталак, откъдето долитаха жални стонове.
— Там — посочи той, — там.
И капнал от умора се пльосна на тревата.
Шико направи три крачки напред и видя нещо да шава току над земята.
Редом с това „нещо“, което наподобяваше задните части на съществото, наричано от Диоген оскубан петел, се валяха шпага и расо.
Очевидно персоната, изпаднала в тъй неудобното положение, последователно се бе освобождавала от всичко, което увеличаваше дебелината и, и в момента, обезоръжена и обезрасена, беше стигнала до най-първичното си състояние.
Въпреки всичко обаче опитите й напълно да потъне бяха също тъй безрезултатни, както и предходните опити на Горанфло.
— Света Богородице! Кръсте божий! Исусе! — току проплакваше полузадушеният беглец. — По-добре да бях щурмувал цяла гвардия. Ох! Не ме дърпайте толкова силно, приятели, по-полека, малко по малко ще се преплъзна. Чувствам, че напредвам, не много бързо, но напредвам.
— Кълна се в червата си! Това е херцог дьо Майен! — пошепна Шико в екстаз. — Боже, мили боже, ти спечели своята свещ!
— Нали затова ме наричат Херкулес — продължи приглушеният глас. — Ще поместя този камък. Оп!
Херцогът направи такова мощно усилие, че наистина камъкът се разклати.
— Чакай ти — пошепна Шико, — чакай.
И затропа с нозе, сякаш някой тичаше.
— Те са по петите ни — казаха няколко гласа в подземието.
— А! — викна Шико и се престори, че току-що е дотичал, цял запъхтян. — А! Тук ли си, долен монах!
— Тихо, монсеньор — изгъгнаха гласовете долу. — Той ви мисли за Горанфло.
— А! Значи си ти, тлъсто добиче, pondus immobile94, така ти се пада! А! Ти си, indigesta moles95, така ти се пада!
И на всеки вик Шико, който най-сетне имаше възможността да си отмъсти, с всичка сила удряше цъфналите пред него месести задни части със същото въже, с което преди малко бичува Горанфло.
— Тихо — пак пошепнаха гласовете, — той ви взима за монаха.
И херцог дьо Майен наистина си позволяваше само приглушени стонове, като продължаваше опитите да вдигне камъка.
— Ах ти, заговорник! — продължи Шико. — Недостоен монах, така ти се пада! На ти за пиянството! На ти за мързела! На ти за гнева, така ти се пада! На ти за сластолюбието! Ето и за чревоугодничеството! Жалко, че са само седем смъртните гряха! Така, така, така! Това е за останалите ти грехове!
— Господин Шико — молеше се Горанфло, цял плувнал в пот, — господин Шико, достатъчно.
— Ах ти, изменник! — продължи Шико, без да спре боя. — На ти за предателството!
— Пощадете го — пошепна Горанфло, който сякаш усещаше върху себе си всички удари, стоварени върху херцог Майен, — пощадете го, миличък господин Шико!
Но Шико не спираше, а дори зачестяваше ударите, като все повече се опияняваше от отмъщението.
Въпреки търпението си Майен не успяваше да сподави стоновете.
— А! — продължи Шико. — Защо Господ не бе така милостив да ми предостави вместо твоя недостоен задник, вместо тези груби месища — всемогъщите и светлейши задни части на херцог дьо Майен, комуто имам да връщам хиляди удари с пръчка. От цели седем години лихвите им растат. Така ти се пада! Така ти се пада!
Горанфло с тежка въздишка се захлупи по очи на земята.
— Шико! — изкрещя херцог дьо Майен.
— Да, същият, аз съм Шико, недостоен слуга на негово величество, Шико, слабата ръка, който би искал в случая да има сто ръце като Бриарей.
И Шико, който все повече се опияняваше, започна така яростно да налага, че неговият подопечен, обезумял от болка, събра всичките си сили, привдигна камъка и целият изжулен, с окървавен задник се свлече в ръцете на своите приятели.
Последният удар на Шико изкънтя на кухо.
Тогава той се озърна: истинският Горанфло лежеше в безсъзнание — ако не от болка, то значи от страх.
Глава 51
Какво ставаше при бастилията в същото време, докато Шико си връщаше дълга в абатството „Света Женевиев“
Беше единадесет часът вечерта. Херцог д’Анжу в кабинета си, където се оттегли, след като се почувства неразположен на улица Сен-Жак, с нетърпение чакаше вестоносец от херцог дьо Гиз с новината за абдикацията на краля.