Крийон, стар боец, би предпочел да е шумно. Опасяваше се от някаква клопка.
Но напразно пратиха разузнавачи, напразно отвориха прозорци и врати, напразно претърсиха гробницата на параклиса. Навсякъде беше празно.
Кралят вървеше отпред с шпага в ръка и крещеше с цяло гърло:
— Шико! Шико! Никой не се обаждаше.
— Да не са го убили? — чудеше се кралят. — Свети боже! Те ще ми платят за моя шут като за истински аристократ.
— И много правилно — съгласи се Крийон, — защото той действително е благородник, и то от най-смелите.
Шико не отговаряше, защото биеше херцог дьо Майен и така се наслаждаваше на заниманието си, че оставаше глух и сляп за всичко друго.
Но след като Майен изчезна, след като Горанфло падна в несвяст, нищо повече не отвличаше Шико и той едва тогава чу как го викат и позна гласа на краля.
— Насам, сине мой, насам — силно изкрещя Шико и се опита да вдигне Горанфло, за да го закрепи в седнало положение.
Успя и подпря монаха на дървото.
Усилията, които употреби за милосърдната си постъпка, отчасти лишиха гласа на гасконеца от обичайната му звънливост, така че в достигналия до него възглас Анри долови жална нотка.
Кралят не беше прав — напротив, Шико бе опиянен от победата см. Но като видя плачевното състояние на монаха, гасконецът си помисли: дали да разобличи вероломното шкембе или по-добре да прояви милост към това буре.
И се загледа в Горанфло, както нявга Август ще да е съзерцавал Цина96.
Горанфло постепенно се съвземаше; колкото и да беше глупав, надали все пак до такава степен, че да се лъже за участта, която го очакваше. Освен това той много приличаше на онези животни, които непрекъснато са заплашени от човека и затова те инстинктивно усещат, че ръката му посяга само за да удари, а устата му се отваря само за да ги изяде.
Точно в такова душевно състояние Горанфло отвори очи.
— Господин Шико! — възкликна той.
— О! — обади се Шико. — Значи не си умрял?
— Добри ми сеньор Шико — продължи монахът и се опита да долепи молебствено длани пред огромния си корем, — нима ще ме хвърлите в ръцете на преследвачите — мен, вашия Горанфло?
— Говедо — отвърна Шико с неприкрита нежност.
Монахът зарева.
След като успя да събере ръцете си, сега той опита да чупи пръсти.
— Мен, който е изял с вас толкова вкусни обеди — викаше през риданията, — мен, който според собствените ви думи пие с такъв финес, че заслужава титлата крал на сюнгерите; мен, който толкова харесваше кокошчиците, печени според вашите указания в „Рогът на изобилието“, че винаги съм ги оглозгвал до последните костици!
Този последен аргумент най хвана място и наклони везните на Шико към милосърдие.
— Мили боже! Ето ги! — извика Горанфло и се опита да скочи на крака, но не постигна целта си. — Вече са тук, край! О, добри ми сеньор Шико, спасете ме!
И понеже не успя да стане, монахът направи нещо много по-лесно: пльосна се на земята.
— Ставай! — каза Шико.
— Прощавате ли ми?
— Ще видим.
— Колкото ме бихте, вече сме квит.
Шико се засмя. Разсъдъкът на клетия монах бе тъй помътен, че той бе възприел ударите, изсипани според дълга към херцог дьо Майен, като понесен от него самия пердах.
— Смеете ли се, добри ми господине?
— Разбира се, че се смея, животно такова!
— Значи ще остана жив?
— Възможно е.
— Нямаше да се смеете, ако вашия Горанфло го чакаше смърт!
— Това не зависи от мен — отговори Шико, — това зависи от краля. Само кралят има власт над живота и смъртта.
Горанфло положи доста усилия и се изправи на колене.
В този миг мракът бе разпръснат от ярки светлини и приятелите се видяха заобиколени от безброй извезани камизоли и от шпаги, блеснали от огъня на факлите.
— Ах, Шико! Мили Шико! — викна кралят. — Как се радвам да те видя отново!
— Чувате ли, добри ми господин Шико — пошепна монахът, — негово величество великият крал е щастлив да ви види отново.
— Е, и?
— От радост ще направи за вас всичко, за което го помолите. Измолете помилване за мен.
— От кого, от онзи Ирод?
— Оо! Тихо, скъпи господин Шико!
— Господарю — обърна се Шико към краля, — колко души хванахте?
— „Confiteor“ — зашепна Горанфло.
— Нито един — отвърна Крийон. — Изменници! Сигурно са намерили друг път, който не ни е известен.
— Възможно е — потвърди Шико.
— Но ти видя ли ги? — попита кралят.
— Как да не ги видя!
— Всичките?
— От първия до последния.
— „Confiteor“ — повтаряше Горанфло, защото не беше в състояние да си спомни продължението.
— Разпозна ги, нали?
— Не, кралю.
96
Римски патриций, заговорник против император Август, който обаче му простил и даже му позволил да стане консул. — Б. пр.