На мръкване кралят се почувства гладен и изтощен от дългото ходене бос по снега и бесните камшични удари. Той заповяда да му поднесат постна вечеря, да му сложат компреси върху раменете, да запалят буен огън в камината и да навестят Сен-Люк. Последният изглеждаше съвсем здрав и весел.
Кралят се беше коренно променил от предишния ден. Сега той мислеше само за тленността на всичко земно, за покаянието и смъртта.
— Ах! — въздъхна той с израз на дълбоко разочарован човек. — Господ е прав, като прави нашето съществувание толкова горчиво и тягостно.
— Но защо, ваше величество? — попита го Сен-Люк.
— Защото, след като се умори от тегобите в живота, човек престава да се бои от смъртта и дори започва да я желае.
— Моля ваше величество да ме извини — възрази Сен-Люк, — говорете само за себе си, аз съвсем не жадувам смъртта. Ни най-малко.
— Чуй ме, Сен-Люк — поклати съкрушено глава кралят, — ще постъпиш правилно, ако последваш съвета ми, нещо повече — моя пример.
— С преголямо удоволствие, ваше величество, стига вашият пример да ми хареса.
— Искаш ли, аз ще оставя короната, а ти — жена си, и ние двамата ще се затворим в някоя обител? Имам разрешението на нашия светейши отец. Утре ще се подстрижем за калугери и аз ще се наричам брат Анри…
— Простете ми, ваше величество, но вие не държите на своята корона, тя ви е дошла до гуша, нещата с моята жена стоят по-иначе — тя ми е скъпа, ами че аз изобщо не я познавам. Затова не мога да приема вашето предложение.
— Ох, ох — завъздиша Анри, — изглежда, ти не си вече така болен или създаваш такова впечатление?
— Вярно е, ваше величество, чувствам се много по-добре. Духът ми е спокоен, а сърцето изпълнено с радост. И изпитвам безумно влечение към щастие и наслаждения.
— Бедни ми Сен-Люк! — въздъхна кралят и прилепи длани като за молитва.
— Вчера трябваше да се обърнете към мен с вашите предложения, ваше величество. О, вчера аз бях капризен и мрачен страдалец. За най-малката дреболия бях склонен да се хвърля в някой кладенец. Но тази вечер всичко ми изглежда съвсем различно, прекрасно прекарах нощта и отлично — деня. Кълна се в Христовото разпятие! Да пребъде животът с всичките му утехи!
— Какво все споменаваш името господне, богохулнико?
— Нима се клех в Христа, ваше величество? Възможно. Но имаше време, когато и вие отправяхте такива клетви, ако не ме лъже паметта.
— Кълнях се, Сен-Люк, но от днес нататък не се кълна.
— Е, това аз не мога да кажа за себе си. Ще споменавам името господне по-рядко, това е единственото, което мога да обещая. Пък и Господ бог е добър и милостив към нас, грешниците, когато греховете ни са плод на човешките слабости.
— Мислиш ли, че бог ще ми прости?
— О, за вас, ваше величество, не мога да кажа, говоря само за себе си, за вашия покорен слуга. Чумата да ме тръшне! Вие, вие грешахте по кралски, а аз грешах като жалък любител, като частно лице. Надявам се, че на Страшния съд Господ ще държи в ръцете си различни везни с различни теглилки.
Кралят въздъхна дълбоко и зашепна „Confiteor“8, като се удряше в гърдите при думите „mea culpa“9.
— Сен-Люк — попита той, — кажи най-сетне, не искаш ли да прекараш нощта в моята спалня?
— Зависи от това, с какво ще се занимаваме в спалнята на ваше величество — отвърна Сен-Люк.
— Ще запалим всички свещи, аз ще легна, а ти ще отправяш молитви към светците.
— Покорно благодаря, ваше величество.
— Отказваш ли се?
— Такова прекарване на времето не ме съблазнява.
— Ти ме изоставяш в беда, Сен-Люк, ти ме изоставяш!
— Не. Не ви изоставям. Ни най-малко!
— Вярно ли?
— Ако така ви е угодно!
— Разбира се, че ми е угодно.
— Но при едно условие sine qua non10.
— Какво е то?
— Нека ваше величество заповяда да сложат трапеза, да събере всички придворни и славно да потанцуваме, ей богу.
— Сен-Люк, Сен-Люк! — изохка кралят, обзет от ужас.