— Верните на Съюза ли? — спря го Шико. — А що за вярност такава?
— Аз се числя към верните на Съюза; повикват ме: „Брат Горанфло!“, из-злизам н-напред.
При тези думи монахът стана от стола.
— Е, хайде, излизайте — подкани го Шико.
— Из-злизам — Горанфло се опита да съпроводи думите си с действие.
Но едва направил една крачка, той се блъсна в ъгъла на масата и се просна на пода.
— Браво! — поздрави го Шико, след което го вдигна и отново го намести на стола. — Вие излизате, приветствате събранието и говорите…
— Н-не, н-не говоря аз, говорят моите приятели.
— И какво говорят тези ваши приятели?
— П-приятелите к-казват: „Т-това е брат Горанфло! Ще държи реч б-брат Горанфло! Какво отлично име за един член на лигата — б-брат Г-горанфло!“
И монахът взе да повтаря името си с най-нежни интонации.
— Отлично име за един член на лигата? — повтори Шико. — Каква ли още истина ще измъкне от този пияница виното, което той излочи?
— И т-тук аз з-започвам…
Монахът стана и понеже всички предмети плувнаха пред него, затвори очи и се опря до стената, за да се задържи на несигурните си крака.
— Вие започвате… — подсети го да продължи Шико, като го придържаше до стената както Палячо Арлекин.
— З-започвам: „Братя монаси, днес е прекрасен ден за вярата; братя, днес е от по-прекрасен ден за вярата; братя, днес е от прекрасен най-прекрасен ден за вярата.“
След тази градация от сравнителна към превъзходна степен на прилагателното на Шико не му се удаде да измъкне нищо по-свързано от устата на Горанфло и той пусна монаха.
Брат Горанфло, който запазваше равновесието само благодарение на подкрепящия го Шико, оставен сам на себе си, мигом се свлече надолу по стената като лошо закована дъска и бутна толкова силно масата с краката си, че празните бутилки изпопадаха,
— Амин! — каза Шико.
Почти в същия момент юнашко хъркане, напомнящо гръмовен тътен, накара стъклата в тясната стаичка да задрънчат.
— Отлично — каза си Шико, — кокошите кълки свършиха работа. Сега нашият приятел ще спи най-малко дванадесет часа и аз безпрепятствено ще мога да му смъкна дрехите.
Не трябваше да се губи време и Шико бързо заразвързва връзките на расото му, освободи ръцете му от ръкавите, след това помъкна монаха като чувал с картофи, уви го с покривката от масата, закри главата му с една салфетка и като напъха расото под наметалото си, отиде в кухнята.
— Метр Бономе — каза той и протегна на съдържателя кесийка с бродирана на нея роза. — Това е за нашата вечеря, за храната на коня ми, който ви оставям за известно време, и най-вече за това да не будите брат Горанфло,- нека спи като праведник.
— Дадено! — каза метр Клод, доволен от щедростта на гасконеца. — Дадено! Бъдете спокоен, господин Шико.
След тези уверения Шико напусна заведението и, пъргав като сърна и бдителен като лисица, стигна до ъгъла на улица Сент-Етиен, там той здраво стисна в дясната си ръка тестона с изображението на краля на Беарн, нахлузи монашеското расо и в десет без четвърт, не без вълнение, застана пред портите на манастира „Света Женевиев“.
Глава 19
За това, как Шико установи, че е по-лесно да влезеш в абатството „Света Женевиев“, отколкото да излезеш оттам
Преди да облече расото, Шико се досети да удвои ширината на раменете си, като подложи върху тях плаща и останалите си дрехи, без което расото му стоеше провлачено. Брадата му беше на цвят като тази на Горанфло, и макар да се беше родил на бреговете на Сена, а монахът — на Гарона, Шико тъй често се развличаше да подражава на гласа му, че накрая бе постигнал пълна прилика. А на всички е известно, че от монашеската качулка излизат на божия свят единствено брадата и гласът.
Когато Шико стигна до входа на манастира, там вече се канеха да заключват портите и братът вратар дочакваше само неколцина закъсняващи. Гасконецът показа своята монета с пробитото сърце и бе пуснат без никакви усложнения. Преди него влязоха двама монаси, Шико тръгна след тях и се озова в черквицата на манастира, която добре познаваше, тъй като често бе придружавал тук краля. Анри III оказваше неизменно специално покровителство над абатството „Света Женевиев“.
Черквичката беше построена в романски стил, тоест през XI столетие и както във всички черквички от тази епоха, под балкона имаше гробница или подземна черква. Ето защо балконът бе на около три метра височина над нефа24 и до него се стигаше по две странични стълби. В стената между стълбите имаше желязна врата, през която можеше да се слезе в гробницата, към която водеха толкова стъпала, колкото и до балкона.