На балкона, от двете страни на олтара, увенчан с образа на света Женевиев, приписван на четката на метр Росо, се възправяха статуите на Кловис и Клотилда25.
Черквичката се осветяваше от три кандила: едното беше на балкона, другите две в нефа на еднакво разстояние от първото.
Това слабо осветление придаваше на храма особена тържественост, понеже позволяваше на въображението да разширява до безкрайност тънещите му в мрак странични олтари.
Отначало Шико трябваше да нагоди очите си към полумрака. За да ги поупражни, той взе да брои монасите. В нефа те бяха сто и двадесет души, а на балкона — дванадесет, общо сто тридесет и двама. Дванадесетте монаси на балкона стояха в една редица срещу олтара и отдалеч приличаха на часови, охраняващи светилището.
Шико със задоволство се увери, че не се присъединява последен към тези, които Горанфло бе нарекъл „братя на Съюза“. След него влязоха още трима монаси, облечени с широки сиви раса. Те се качиха на балкона и застанаха пред дванадесетте монаси, които оприличихме на часови.
Един малък на ръст монах, на когото Шико не бе обърнал до момента внимание, по всяка вероятност момче от манастирския хор, обходи цялата черквичка и преброи присъстващите, след което каза нещо на един от тримата монаси, дошли последни.
— Тук сме сто тридесет и шест души — с нисък бас провъзгласи единият от тримата, — това число е угодно Богу.
Коленичилите дотогава сто и двадесет монаси тутакси се изправиха и насядаха по столовете и скамейките. Скоро изскърцването на пантите на вратата и издрънчаването на спусканите резета възвестиха, че масивните порти на черквичката са залостени.
Колкото и храбър да беше Шико, все пак, когато до слуха му стигна прещракването на ключовете в ключалките, сърцето в гърдите му усилено затуптя. За да се успокои, той седна в сянката на амвона и очите му съвсем естествено се обърнаха към тримата монаси, които, както изглежда, председателстваха това събрание.
Донесоха им кресла, те тържествено седнаха и заприличаха на трима съдии. Дванадесетте други монаси зад тях останаха да стоят изправени на балкона.
Когато шумът от затварянето на вратите и заемането на местата стихна, прозвъня три пъти звънче.
Без съмнение това беше сигнал за тишина, тъй като по време на първите два звънеца от всички страни се разнесе едно проточено „шшшт“, а след третия — всякакъв шум се прекрати.
— Брат Монсоро — заговори все същият монах, — какви новини носите на Съюза от провинция Анжу?
Шико наостри уши и направи това по две причини.
Първо, порази го този заповеднически глас, създаден сякаш да гърми не в черква под монашеска качулка, а на полесражението под боен шлем.
Второ, той чу името Монсоро, станало само няколко дни преди това известно на двора, където то, както знаем, породи различни тълкования.
Високият монах, чието расо бе издуто над бедрата му, мина между събралите се и с твърда и уверена стъпка се качи на амвона. Шико се помъчи да разгледа лицето му.
Това се оказа невъзможно.
— Нищо — каза си гасконецът, — след като не виждам лицата на присъстващите, значи и те не могат да видят моето.
— Братя мои — произнесе един глас, в чиито първи звуци Шико разпозна гласа на главния ловчия, — новините от провинция Анжу не са твърде радостни и не защото там няма симпатизанти на нашето дело, а защото липсват достатъчно наши представители. Да умножи редиците на Съюза в тази провинция беше поверено на барон Меридор, но старецът, потресен от неотдавнашната смърт на дъщеря си, е занемарил дейността на светата Лига и докато не се съвземе от загубата си, не ще можем да разчитаме на него. Що се отнася до мен лично, нося ви три нови молби за зачисляване в нашата общност и съгласно устава ги пуснах в главната манастирска кутия за събиране на пожертвувания. Съветът ще реши дали са достойни новите трима братя, за които аз впрочем гарантирам като за самия себе си.
В редиците на монасите се надигна одобрителен шум, който не стихна и след като брат Монсоро се върна на мястото си.
— Брат Ла Юриер! — възкликна същият този монах, който, изглежда, имаше правото да посочва ораторите по своя преценка. — Разкажете ни какво направихте в град Париж.
Един монах с нахлупена ниско над очите качулка се качи на амвона, току-що напуснат от граф Монсоро.
— Братя мои — каза той, — всички вие знаете предаността ми към католическата религия, която потвърдих на дело в славния ден на възтържествуването на нашата вяра. Да, братя мои, аз се гордея, че от него ден принадлежа на верните привърженици на нашия велик Анри дьо Гиз. От устата на самия господин дьо Безме — да му дава Господ здраве! — аз получавах заповедите, с които херцогът ме удостояваше, и ги изпълнявах толкова ревностно, че не бих се спрял да убивам дори собствените си посетители. Благодарение на предаността ми към святото дело ме назначиха за старши на квартала и смея да кажа, че моето назначение е от полза за нашата вяра. На тази си длъжност можах да направя списък на всички еретици в квартала Сен-Жермен-л’Оксероа, където от дълги години вече държа на улица Арбр-Сек странноприемница „Пътеводна звезда“ — на вашите услуги, братя, — и да предам този списък на нашите приятели. Разбира се, днес аз не жадувам вече така страстно кръвта на еретиците, както някога, но не скривам от себе си истинската цел на светия ни Съюз, който ние с вас създаваме сега.
25
Кловис — крал на франките (481 — 511 г.) и Клотилда (475 — 545), негова жена, обявени от католическата църква за светци. — Б. др.