Така че с учтивостта, с която той не можеше да се раздели дори за миг, но с донякъде променен глас, Лафайет каза:
— Честна дума, скъпи братовчеде, аз предложих да ви представя на Нейно величество, но струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако по-скоро вие ме бяхте представили на нея.
Кралицата бе толкова щастлива, че стои срещу един от своите служители, на когото знаеше, че може да разчита, а жената беше толкова горда с въздействието, което й се струваше, че беше оказала върху графа, че чувствайки в сърцето си един от онези проблясъци на младост, които мислеше за угаснали, тя се обърна към генерал Лафайет и му каза с една от онези свои лукави усмивки:
— Господин генерал, граф Луи не е толкова строг републиканец, колкото сте вие. Той пристига от Мец, а не от Америка. Той не идва в Париж, за да работи върху конституцията, а за да ми поднесе своите почитания. Така че не се учудвайте, че му оказвам подобно благоволение, аз, бедната и наполовина детронирана кралица, защото той, бедният провинциалист, заслужава може би все още това име, докато за вас…
И кралицата направи една очарователна глезена муцунка, почти като младо момиче, с която искаше да каже: „Докато вие, господин Сципион, вие, господин Цинцинат133, се подигравате на подобни превземки.“
— Госпожо — възрази Лафайет, — бях почтителен и предан спрямо кралицата, без самата тя никога да е разбрала моята почтеност и без да е оценила предаността ми… Което сега е голямо нещастие за мен, но може би ще стане още по-голямо нещастие за нея.
И той се поклони.
Кралицата го изгледа с дълбоките си ясни очи. Неведнъж Лафайет й бе казвал подобни думи, неведнъж тя бе размишлявала върху думите на Лафайет. Но за нейно нещастие, както току-що й беше казал той, тя изпитваше инстинктивно отвращение към този човек.
— Хайде, генерале — каза тя, — бъдете великодушен, простете ми.
— Аз да ви прощавам, госпожо! Но какво всъщност искате да простя?
— Моя порив към това добро семейство Дьо Буйе, което ме обича от все сърце и на което този млад човек се явява като проводник в електрическа верига. Сякаш видях баща му, чичовците му и цялото му семейство да се появяват, когато той влезе и докосна с устни ръката ми.
Лафайет отново се поклони.
— А сега — каза кралицата, — след прошката, мир. Едно хубаво ръкостискане по английски или по американски, генерале.
И тя протегна ръка, но с отворена напред длан. Лафайет бавно и със студена ръка докосна ръката на кралицата и каза:
— Съжалявам, че вие никога не пожелахте да си спомните, че съм французин, госпожо. А при все това не е минало толкова много време от шести октомври до шестнайсети ноември.
— Имате право, генерале — каза кралицата, — аз съм неблагодарна.
И като се остави да падне върху дивана, сякаш смазана от вълнение, тя каза:
— Впрочем това не бива да ви учудва, вие знаете, че всички ме упрекват.
После, като поклати глава, попита:
— Е, генерале, какво ново в Париж?
Лафайет трябваше да си отмъсти поне малко и се възползва от случая.
— Ах, госпожо! — каза той. — Колко съжалявам, че вчера не бяхте в Събранието! Щяхте да видите една трогателна сцена, която щеше да развълнува сърцето ви. Един старец беше дошъл да благодари на Събранието за щастието, което дължи на него и на краля, тъй като Събранието не може да направи нищо без кралското одобрение.
— Един старец? — попита кралицата объркана.
— Да, госпожо, и то какъв старец! Старейшина на човечеството, селянин, който никога не е напускал Юра134, на сто и повече години, доведен до залата на Събранието от пет поколения потомци и идващ да благодари за неговите декрети от четвърти август. Разбирате ли, госпожо, един човек, който е бил крепостен половин век при Луи XIV и още осемдесет години след това!
— И какво направи Събранието за този човек?
— Всички станаха на крака и го накараха да седне и да си сложи шапката.
— А! — отвърна кралицата с онзи тон, който бе присъщ само на нея. — Действително, много трогателно. Но за мое съжаление не съм била там. Вие по-добре от когото и да било знаете — добави тя, усмихвайки се, — че не винаги мога да бъда там, където искам.
Генералът извърши движение, което означаваше, че иска да отговори нещо, но кралицата продължи, без да му даде време да каже каквото и да било:
133
Сципион и Цинцинат — известни римляни от времето на Римската република, смятани по времето на Великата френска революция за образец на републиканци — бел.прев.