— Ще получи утре.
— Искам я днес, искам я тази вечер, искам я веднага! — извика детето с плач, който заплашваше да прерасне в буря от сълзи.
— Тусен, приятелю — каза бащата, — съветвам те да пазиш тишина или ще си имаш работа с татко.
Детето нададе вик по-скоро от каприз, отколкото от уплаха.
— Ти само докосни детето, пияницо, и ще си имаш работа с мен! — каза майката, протягайки към Бозир бялата си ръка, чиито нокти, благодарение на грижливото изпиляване от собственичката им, можеха при нужда да послужат за дращене.
— Ей! Кой, по дяволите, иска да стори нещо на детето? Знаеш добре, че това е начин на изразяване, госпожо Олива, и че ако от време на време се отупват дрехите на майката, то винаги се пази костюмчето на детето… Хайде, елате да целунете бедния Бозир, който след седмица ще бъде богат като крал. Хайде, елате, моя малка Никол.
— Когато станете богат като крал, тогава ще ви целувам миличък. Но дотогава — не!
— Ама след като ти го казвам, то е все едно че разполагам тук с един милион. Дай ми една целувка в аванс, това ще ни донесе щастие: хлебарят ще ни открие кредит.
— Човек, който си играе с милиони, пък иска от хлебаря на кредит един хляб от четири ливри!
— Искам си захарната пръчка! — викаше детето с тон, който ставаше все по-заплашителен.
Бозир направи движение към джоба си, но ръката му не измина и половината път.
— Ей! — каза той. — Нали знаеш, че вчера ти дадох последната си монета от двайсет и четири су.
— Щом ти имаш пари, майко — каза детето, обръщайки се към тази, която господин Дьо Бозир наричаше поред ту Олива, ту Никол, — дай ми едно су, за да ида да си потърся захарна пръчка.
— На, ето ти две, лошо дете, и внимавай да не паднеш, като слизаш по стълбите.
— Благодаря ти, майчице — каза детето, подскачайки от радост и протягайки ръка.
— Хайде, ела тук да ти сложа колана и шапката, малък смешнико! Нека не говорят, че господин Дьо Бозир оставя детето си да ходи окъсано по улиците, което би било безразлично за някой безсърдечен човек, но мен ще ме накара да умра от срам.
Детето имаше желание, макар и с риск съседите да кажат нещо за предполагаемия наследник на рода Бозир, да се откаже от шапката и колана. Но тъй като те бяха едно от условията да получи монетата от две су, наложи се малкият самохвалко да ги сложи, колкото и да упорстваше.
Той се утеши, като преди да излезе, размаха монетата от десет сантима под носа на баща си, който, потънал в своите изчисления, се задоволи да се усмихне на тази очарователна детска дяволия.
После се чу как стъпките му, забързани от лакомията, заглъхват по стълбите. След като изпрати с очи детето си до вратата, докато тя се затвори след него, жената премести погледа си върху бащата и каза:
— Значи така, господин Дьо Бозир! Ще трябва вашата интелигентност да ни измъкне от мизерното положение, в което се намираме. Ако не, ще трябва да разчитам на моята.
Тя произнесе последните думи, превземайки се като жена, на която сутринта огледалото е казало: „Бъди спокойна, с такова лице не се умира от глад!“
— Както виждаш, моя малка Никол, с това се занимавам — отвърна господин Дьо Бозир.
— Да, прехвърляйки картите и дупчейки картони.
— Ама казах ти, че я открих!
— Какво?
— Моята комбинация с двоен залог.
— Добре! Ето че пак се започва. Господин Дьо Бозир, предупреждавам ви, че ще се наложи да си припомня старите си познанства и би могъл да се намери някой, който има властта да ви затвори в Шарантон138 като луд.
— Но нали ти казвам, че е безпогрешна!
— Ах! Ако господин Дьо Ришельо не беше умрял! — промълви младата жена полугласно.
— Какво казваш?
— Ако кардинал Дьо Роан не беше съсипан!
— А?
— И ако госпожа Дьо ла Мот не беше избягала!
— Моля?
— Щяха да намерят средства и нямаше да е необходимо да споделям мизерията с този грубиян.
И с един жест, характерен за кралските особи, госпожица Никол Льоге, наречена госпожа Олива, посочи презрително Бозир.
— Ама, казах ти — повтори той с убедителен тон, — утре ще сме богати.
— При това с милиони?
— С милиони!
— Господин Дьо Бозир, покажете ми десетте първи луидора от вашите милиони и ще повярвам в останалото.
— Е, добре, тази вечер ще видите първите десет луидора. Точно това е сумата, която ми обещаха.
— И ти ще ми ги дадеш, мой малки Бозир? — бързо попита Никол.
— Ще ти дам пет, за да си купиш една копринена рокля и кадифена дрешка на детето. После с другите пет…
— Е, какво ще направиш с другите пет?
— Ще ти донеса обещания милион.