И детето раздели своето съкровище с майка си.
Калиостро беше забелязал неотклонността, с която погледът на мнимия сержант бе проследил кесията му, която беше разтворил широко, за да извади четирийсет и осемте ливри.
Като я видя да изчезва в дълбините на дрехата на графа, любовникът на Никол въздъхна.
— Е, какво, господин Дьо Бозир — каза Калиостро, — все така ли сте меланхоличен?
— А вие, господин графе, все така ли сте милионер?
— Ех, Боже мой! Вие, който сте един от най-големите философи, които познавам, би трябвало да познавате аксиомата, която е на почит през всички епохи: „Парите не правят щастието“. Когато ви познавах, бяхте относително богат.
— Да — отвърна Бозир, — вярно е. Имах почти сто хиляди франка.
— Възможно е. Само че по времето, когато се срещнахме, вече бяхте изяли близо четиридесет хиляди, така че нямахте повече от шейсет хиляди, което, ще се съгласите, е доста кръгла сума за един бивш пристав.
Бозир въздъхна.
— Какво са шейсет хиляди ливри — каза той, — сравнени със сумите, с които вие разполагате?
— В качеството на пазител, господин Дьо Бозир, защото ако пресметнем добре, мисля, че вие бихте били свети Мартен142, а аз бих бил беднякът и вие щяхте да бъдете задължен, за да не ме оставите да замръзна от студ, да ми дадете половината от плаща си. Е, добре, скъпи ми господин Бозир, припомнете си при какви обстоятелства ви срещнах? Вие имахте, както току-що ви казах, почти шейсет хиляди ливри в джоба си. Бяхте ли по-щастлив, притежавайки ги.
Бозир въздъхна по миналото с въздишка, която можеше да мине за стенание.
— Хайде, отговорете ми — настоя Калиостро. — Бихте ли желали да смените сегашното си положение, макар да не притежавате друго, освен нещастния луидор, който взехте от младия Тусен?…
— Господине! — прекъсна го бившият полицейски пристав.
— Да не се караме, господин Дьо Бозир. Веднъж се карахме и вие бяхте принуден да излезете на улицата, за да търсите шпагата си, която беше излетяла през прозореца, спомняте ли си?… Спомняте си, нали? — продължи графът, като забеляза, че Бозир не отговаря. — Паметта е хубаво нещо. Е, добре, пак ви питам, бихте ли искали да смените сегашното си положение, макар да не притежавате нищо, освен онзи нещастен луидор, който взехте от младия Тусен — този път твърдението се размина без упрек, — срещу несигурното положение, от което имах щастието да ви помогна да се измъкнете?
— Не, господин графе — каза Бозир, — наистина имате право, не бих го сменил. Уви! По това време бях разделен от моята скъпа Никол!
— И после бяхте подгонен от полицията заради вашата афера в Португалия… Какво, по дяволите, стана с тази афера, господин Дьо Бозир?… Мръсна афера беше, доколкото си спомням!
— Потъна, господин графе — отвърна Бозир.
— А! Толкова по-добре, защото би трябвало доста да ви безпокои. При все това, не разчитайте много на това, че е потънала. В полицията има страхотни плувци и колкото и да са мътни или дълбоки водите, винаги е по-лесно да се извади една мръсна афера, отколкото една хубава перла.
— Най-сетне, господин графе, освен мизерията, до която сме доведени…
— Вие се смятате за щастливи. Така че за пълното щастие ви трябват към хиляда луидора, нали?
Очите на Никол заблестяха. Тези на Бозир хвърляха пламъци.
— Сиреч — провикна се последният, — ако имахме хиляда луидора, сиреч, ако имахме двайсет и четири хиляди ливри, щяхме да си купим с половината сума едно малко имение, а с другата половина щяхме да си направим някаква малка рента и аз щях да стана земеделец!
— Като Цинцинат…
— Докато Никол изцяло щеше да се отдаде на образованието на детето!
— Като Корнелия… Дявол да го вземе! Господин Дьо Бозир, това би било трогателно. Не се ли надявате да спечелите тези пари от аферата, която въртите сега?
Бозир потрепери.
— Каква афера? — попита той.
— Ами аферата, която въртите като сержант от гвардията. В края на краищата аферата, заради която имате среща тази вечер под аркадите на площад „Роаял“.
Бозир пребледня като мъртвец.
— О, господин графе! — каза той, долепвайки умолително длани.
— Какво?
— Не ме погубвайте!
— Хубаво! Ето, че сега говорите врели-некипели! Аз да не съм лейтенант от полицията, та да ви погубвам?
— На! Хубаво ти казвах аз — провикна се Никол, — че се набутваш в лоша работа!
— А! На вас известна ли ви е тази афера, госпожице Льоге? — попита Калиостро.
— Не, господин графе, но просто така… Когато той скрие някоя афера от мен, то е защото не е чиста работа!