Там, сякаш очите му се страхуваха да не видят от земята да изскача привидение, той притеснено зачака, бършейки с ръкава на сержантската си униформа потта, която струеше по челото му.
И действително, в същия миг, когато стана полунощ, нещо, подобно на сянка, се появи, плъзгайки се между тисовете и кипарисите. Тази сянка се приближи до желязната врата и скоро скърцането на ключ в ключалката показа, че привидението, ако беше такова, притежава не само способността да излиза от гроба, но и излязло веднъж от гроба, да излезе и от гробищата.
При това скърцане военният отстъпи назад.
— Е, хубава работа, господин Дьо Бозир! — каза присмехулният глас на Калиостро. — Изобщо ли не ме познахте, или пък сте забравили за нашата среща?
— А, това сте вие! — каза Бозир, въздъхвайки като човек, на когото е паднал голям товар от плещите. — Толкова по-добре. Тези проклети улици са толкова тъмни и пусти, че не можеш да срещнеш жива душа, която да върви сама.
— Хайде де! — подхвърли Калиостро. — Вие да се страхувате по всяко време на деня? Няма да ме накарате да повярвам в това. Храбрец като вас, който ходи с шпага на хълбока! Впрочем минете от тази страна на портата, скъпи господин Дьо Бозир, и ще бъдете спокоен, че няма да срещнете никого, освен мен.
Бозир се подчини на поканата и ключалката, която бе изскърцала, за да отвори вратата пред него, изскърца, за да я затвори след него.
— Оттук! Сега — каза Калиостро — следвайте тази малка пътечка, скъпи господине, и на двайсет крачки оттук ще стигнем нещо като развалини от олтар, върху чиито стъпала ще поседнем удобно, за да си поговорим по нашите нещица.
Бозир трябваше да се подчини на Калиостро. Но след миг колебание той каза:
— Къде, по дяволите, виждате път? Не виждам нищо, освен къпини, които ми издраха глезените, и треви, които ми стигат чак до коленете.
— Факт е, че тези гробища са едни от най-зле поддържаните, които познавам. Но това изобщо не е учудващо — вие знаете, че тук не погребват никого, освен осъдените, които са екзекутирани на площад „Грев“, и никой не го е грижа за тези бедни дяволи. При все това, скъпи ми господин Дьо Бозир, тук имаме и истински знаменитости. Ако беше ден, щях да ви покажа мястото, където е погребан Бутвил дьо Монморанси, обезглавен, защото се е бил на дуел; кавалерът Дьо Роан, обезглавен, защото заговорничил против правителството; граф Дьо Орн, въртян на колелото, защото убил един евреин; Дамиен, разкъсан на четири с коне за опита си да убие Луи XV, и знам ли още кой? О! Грешите като говорите лошо за гробището „Сен Жан“, господин Дьо Бозир. Това е едно лошо поддържано, но добре населено гробище.
Бозир следваше Калиостро, нагаждайки крачката си към неговата толкова точно, колкото войник от втората редица има навика да го прави спрямо водача на колоната.
— А! — каза Калиостро, като спря изведнъж, и то така, че Бозир, който не очакваше такова внезапно спиране, се блъсна с корем в гърба му. — Вижте, съвсем пресен е. Това е гробът на вашия колега Фльор-д’Епин, един от убийците на хлебаря Франсоа, който беше обесен преди седмица по решение на съда в Шатле. И той беше като вас бивш полицейски пристав, мним сержант и истински вербовчик.
Зъбите на Бозир буквално тракаха. Струваше му се, че къпините, сред които върви, са многобройни сгърчени ръце, излизащи от земята, за да го дръпнат за краката и да го накарат да разбере, че съдбата е отбелязала мястото, където той би трябвало да спи вечния си сън.
— А! — каза най-накрая Калиостро, спирайки пред нещо като развалина. — Пристигнахме.
И като седна върху една от останките, той посочи с пръст на Бозир един камък, който изглеждаше поставен до другия, за да спести на Цина труда да приближава стола си до този на Август145.
Време беше. Краката на бившия полицейски пристав така трепереха, че той по-скоро падна върху камъка, отколкото седна.
— Хайде, сега се настанихме удобно за разговор, скъпи господин Бозир — каза Калиостро, — да видим какво стана под аркадите на площад „Роаял“? Заседанието трябва да е било интересно.
— Бога ми! — каза Бозир. — Признавам, господин графе, че в момента главата ми е малко размътена и наистина мисля, че и двамата ще спечелим от това, ако благоволите да ме разпитате.
— Бива! — каза Калиостро. — Аз съм добър, стига само да науча това, което искам да зная, а формата малко ме интересува. Колко души бяхте под аркадите на площад „Роаял“?
— Шестима, включително и аз.
— Шестима, включително и вие, скъпи господин Дьо Бозир. Да видим дали това са хората, за които си мисля? Най-напред вие, без съмнение.
145
Корней. „Цина или милосърдието на Август“, V действие, I сцена, стих 1425: „Вземи един стол Цина…“ — бел.фр.изд.