Бозир изпусна въздишка, показваща, че би предпочел да се усъмнят в присъствието му.
— Правите ми голяма чест, като започвате с мен — каза той, — след като имаше толкова важни личности около мен.
— Драги мой, следвам предписанията на евангелието. Нима евангелието не казва: „Последните ще бъдат първи, а първите ще станат последни“146? Ако първите трябва да бъдат последни, то последните, естествено, ще трябва да станат първи. Както ви казах, действам според евангелието. Значи най-напред бяхте вие, нали?
— Да — каза Бозир.
— След това вашият приятел Туркати, нали? Бивш офицер вербовчик, който се наема да вдигне легиона от Брабант?
— Да — каза Бозир, — Туркати беше там.
— След това един добър роялист, наречен Марике, някогашен сержант от френските гвардейци, сега подпоручик на една дружина от центъра?
— Да, господин графе, и Марике беше.
— След това господин Дьо Фаврас?
— След това господин Дьо Фаврас.
— След това маскираният човек?
— След това маскираният човек.
— Можете ли да ми дадете някакви сведения за този човек с маската, господин Дьо Бозир?
Бозир погледна така втренчено Калиостро, че очите му сякаш припламнаха в тъмнината.
— Но — каза той, — не е ли?…
И той се спря, сякаш се страхуваше да не извърши светотатство, ако продължи по-нататък.
— Не е ли кой? — попита Калиостро.
— Не е ли?…
— А така! Май езикът ви се е вързал на възел, скъпи господин Бозир. Трябва да обърнете внимание на това. Възлите на езика понякога водят до възли на шията, а те, тъй като са плъзгащи се възли, са най-опасни.
— Но, в края на краищата — подхвана Бозир, принуден да се оттегли в последния си окоп, — не е ли Господина?
— Господин кой? — попита Калиостро.
— Господина… Братът на краля.
— А! Скъпи господин Дьо Бозир, нека маркиз Дьо Фаврас, който има интерес да накара всички да вярват, че е воден от ръката на принц по кръв в цялата тази работа, да разправя, че маскираният човек е Господина, на това лесно може да се повярва. Но вие и вашият приятел Туркати, двама вербовчици, свикнали да вземат мерките на ближния си в стъпки, палци и линии147 е просто невероятно да се оставите да бъдете заблудени.
— Действително, така е — каза Бозир.
— Господина е висок пет стъпки, три палеца и седем линии — продължи Калиостро, — а маскираният човек е едва пет стъпки и шест палеца висок.
— Вярно — каза Бозир, — и аз вече си го помислих. Но ако не е Господина, кой ли може да бъде?
— А, по дяволите! Ще бъда щастлив да ви науча на нещо, скъпи ми господин Дьо Бозир, когато си мисля, че трябва да науча нещо от вас.
— Тогава — каза бившият полицейски пристав, който постепенно се възвръщаше към нормалното си състояние, — тогава, господин графе, вие знаете кой е този човек?
— По дяволите!
— Ще бъде ли недискретно, ако ви попитам?…
— За името му?
Бозир направи знак с глава, че точно това иска.
— Винаги е трудно да се произнесе едно име, господин Дьо Бозир, и наистина бих предпочел да го отгатнете.
— Да го отгатна… Вече петнайсет дни го търся.
— А! Защото никой не ви помага?
— Помогнете ми, господин графе.
— Друго и не искам. Познавате ли историята на Едип?
— Зле, господин графе. Видях веднъж да играят пиесата в „Комеди франсез“ и към края на четвърто действие имах нещастието да заспя.
— Пожелавам ви винаги подобни нещастия, драги господине.
— Сам виждате, при все това, че днес ми нанася ущърб.
— Е, добре! Ще ви кажа с две думи какъв беше този Едип148. Познавах го като дете в двора на Полиб и като старец в двора на цар Адмет. Можете да вярвате на това, което ви казвам, не по-малко отколкото на това, което ви казват Есхил, Софокъл, Сенека, Корней, Волтер или господин Дюсис, които може и да са го чули да говори, но никога не са имали предимството да го познават.
Бозир направи движение, сякаш за да поиска от Калиостро обяснение за изказаната от него странна претенция да познава човек, починал преди някакви си три хиляди години. Но несъмнено помисли, че не си струва да прекъсва разказвача за такава дреболия, така че спря движението си и го продължи със знак, който искаше да каже: „Давайте нататък, слушам ви.“
Действително, сякаш нищо не бе забелязал, Калиостро продължи нататък:
— Значи, познавах Едип. Бяха му предсказали, че ще стане убиец на баща си и съпруг на майка си. Той мислеше Полиб за свой баща, напусна го, без нищо да му каже и тръгна за Фокида. Когато тръгваше, го посъветвах, вместо да поема по пътя от Долий за Делфи, да хване през планината един път, който познавах. Но той се бе замаял и тъй като не можах да му кажа с каква цел му давам този съвет, всичките ми увещания да промени пътя бяха безполезни. От главозамайването му последва, че това, което бях предрекъл, се сбъдна. На разклона на пътя от Делфи за Тива той срещнал един човек, следван от петима роби. Човекът се бил качил на една колесница и колесницата преграждала пътя. Всичко можело да се размине, ако човекът с колесницата се съгласял да мине малко вляво, а Едип малко вдясно. Човекът с колесницата бил с избухлив нрав. Едип също не бил от най-търпеливите. Петимата роби се хвърлили един след друг пред господаря си и един след друг паднали. След тях, на свой ред, паднал и господарят им. Едип прескочил шестте трупа, а между тях бил и трупът на баща му.
148
Легендата е преразказвана и от Софокъл, и от Сенека, и от Есхил и др. Любима тема е в театралните произведения на гръцките трагици. Според легендата Едип е роден въпреки нежеланието на баща си, който е изплашен от пророчеството, че ще загине от ръката на родния си син. Три дни след раждането му Едип е хвърлен в река Китерон. За да е сигурен, че детето ще умре, Лай заповядва да прободат прасците му. Според преразказа на Софокъл овчарят, натоварен със задачата да изхвърли момчето, го дал на овчаря на царя на Коринт Полиб, в чийто двор, според общоприетата версия, то израства. Когато Едип случайно научава, че е подхвърлено дете, той запитва оракул за своите истински родители, но в отговор получава пророчеството, че ще убие своя баща и ще вземе за жена собствената си майка. Смятайки, че пророчеството се отнася до неговите осиновители, Едип бяга от Коринт в Тива, но по пътя, без сам да знае, убива баща си Лай. Разгадавайки тайната на Сфинкса, той освобождава Тива от това бедствие — чудовището, което яде хора, и като награда получава ръката на Йокаста, своята майка, а също така престола на своя баща — бел.ред.