— Ако това е проява на добрината ви, сир, то нека ви напомня, че предпочитам бургундското. Това дяволско бордо прилича на хладка водица!
— А, да! Вярно… бях забравил — каза, смеейки се, Луи XVI. — А при това сме пили неведнъж заедно, бедни ми Гамен… Бургундско, Франсоа, чувате ли!
— Добре! — каза Гамен, облизвайки устни с език. — Но не говорете за вода, сир, не зная за какво би могла да служи, освен за закаляване на желязото. Но тези, които я използват за друго, са изопачили предназначението й… Вода, пфу!…
— Е, добре, бъди спокоен, докато си тук, няма да чуеш да се говори за вода и понеже ни е страх тази дума да не се изплъзне на някой от нас двамата, те оставяме сам. Когато свършиш, изпрати да ни потърсят.
— А вие какво ще правите през това време?
— Шкафът, за който е предназначена тази ключалка.
— А, добре! Това е подходяща работа за вас. Приятна работа!
— И на теб! — отвърна кралят.
И като кимна фамилиарно с глава за сбогом на Гамен, кралят излезе заедно с чирака Луи Льоконт, или граф Луи, както ще предпочете без съмнение читателят, който, както предполагаме, с прозорливата си мисъл е разпознал в мнимия придружител сина на маркиз Дьо Буйе.
37.
В която говорят за неща, съвсем различни от ключарството
Само че този път Луи XVI изобщо не излезе от ковачницата по външното стълбище, което беше общо за целия персонал. Слезе по тайната стълба, за която знаеше само той. Тази стълба водеше в работния му кабинет.
Една маса в този работен кабинет беше покрита от огромна карта на Франция, което доказваше, че кралят неведнъж е проучвал най-късия и лесен път за напускане на кралството.
— Най-накрая — каза той, — ето ни сами, скъпи графе. Оставете ме най-напред да ви поздравя за ловкостта и да ви благодаря за вашата преданост.
— А на мен, сир — отвърна младежът, — ми позволете да се извиня пред Ваше Величество, че се осмелих, дори и за да му служа, да се появя облечен, както съм, и да си позволя да говоря, както говорих.
— Вие говорихте като добър благородник, скъпи Луи, и както и да сте облечен, под дрехите ви бие предано сърце. Но, хайде, нямаме време за губене. Никой, дори кралицата не знае за вашето присъствие тук, никой не ни чува, кажете ми бързо какво ви доведе при мен.
— Ваше Величество не е ли оказал на баща ми честта да изпрати при него един офицер от своите?
— Да, господин Дьо Шарни.
— Господин Дьо Шарни, така е. Той носеше едно писмо…
— Което няма никакво значение — прекъсна го кралят — и което е само въведение към устната заръка.
— Той изпълни тази устна заръка, сир, и за да бъде сигурно изпълнението й, по заповед на баща ми и с надеждата да говоря насаме с Ваше Величество, тръгнах за Париж.
— Тогава значи сте запознат с всичко?
— Известно ми е, че кралят в даден момент би искал да бъде сигурен, че му е възможно да напусне Франция.
— И че разчита на маркиз Дьо Буйе като на човека, който най-много може да му помогне в този проект.
— А баща ми е едновременно и много горд и много признателен за честта, която сте му оказали, сир.
— Да се върнем към основното. Какво казва той за плана?
— Че е рискован, че са нужни значителни предпазни мерки, но не е невъзможен.
— Най-напред — каза кралят, — за да може съдействието на господин Дьо Буйе да бъде най-ползотворно, което е сигурно при неговата вярност и преданост, не би ли било добре, освен губернаторството на Мец, да му бъде дадено и това на още няколко провинции и най-вече на Франш-Конте152?
— Това е и мнението на баща ми, сир, и съм щастлив, че кралят пръв изказа убеждението си по този въпрос. Маркизът се страхуваше такова искане да не бъде отдадено на личните му амбиции…
— Хайде де, нима не се познаваме с баща ви? Да видим сега дали ви е обяснил какво следва да се прави по-нататък?
— Преди всичко, сир, баща ми се страхува от едно нещо.
— От какво?
— От това, че повечето проекти са представени на Ваше Величество било от страна на Испания, било от страна на Империята, било от страна на емигрантите в Тюрен и че всички тези проекти си противоречат, а неговият не пропуска случайните обстоятелства, които минават за сметка на съдбата и които почти винаги са резултат от ревността или непредпазливостта на партиите.
— Скъпи Луи, обещавам ви да оставя всички около мене да плетат интриги. За партиите това е нужда. За моето положение е една необходимост. Докато умът на Лафайет и погледите на Събранието проследяват нишките, които нямат друга цел, освен да ги заблудят, ние, без други посветени, освен лицата, безусловно необходими за изпълнението на плана — все хора, за които сме сигурни, че можем да разчитаме на тях, — ще следваме пътя си толкова по-сигурно, колкото всичко е по-тайнствено.