Непознатият, който го следваше, премина след него със същия късмет.
На стотина крачки от бариерата нашият човек се поздрави за предпазната мярка, която бе взел, защото оттук нататък кръчмите ставаха все по-редки, докато изчезнаха съвсем.
Но какво значение имаше това за нашия философ? Като античния мъдрец156 той носеше със себе си не само своето имущество, но и своята радост.
Казваме неговата радост, понеже като стигна до средата на бутилката, нашият пияч започна да пее, а никой няма да оспори, че песента и смехът са един от начините, дадени на хората, за да изразяват радостта си.
Сянката на пияча изглеждаше твърде чувствителна към благозвучието на тази песен, която си повтаряше съвсем тихичко, и към израза на радост, чиито фази следеше с особен интерес. Но за нещастие радостта беше мимолетна, а песента краткотрайна. Радостта продължи само докато имаше вино в бутилката и когато бутилката се изпразни и беше безцелно стисната няколко пъти от ръцете на пияча, песента премина в ръмжене, което се усилваше все повече и повече, докато най-накрая се изроди в проклятия.
Тези проклятия се отнасяха до непознати гонители, от които се оплакваше, залитайки, нашият злочест пътник.
— Ох, проклетникът! — казваше той. — Ох, проклетницата!… Да дават на един стар приятел, на един майстор разредено вино… Пфу! И да изпращат да ме търсят, за да им оправям ключалките, да ми изпратят онзи предател, който ме изостави, аз ще му кажа на него: „Покорно благодаря, сир! Нека Твое Величество сам се разправя с ключалките си.“ И ще видим дали една ключалка се прави като един декрет… А-а! Ще ти дам аз едни ключалки с три брадички… А-а! Ще ти дам езичета с предпазители… А! Ще ти дам… продупчени ключове с мартинка… изрязана, изряз… Ох, проклетникът!… Ох, проклетницата! Няма съмнение, че са ме отровили!
И като каза тези думи, несъмнено победена от силата на отровата, нещастната жертва се просна за трети път върху паветата на пътя, меко покрити с дебел слой кал.
Двата предишни пъти нашият човек бе станал сам. Операцията беше трудна, но за негова чест, той се справи. Третия път, след отчаяни усилия, той беше принуден да признае пред себе си, че тази работа надвишава силите му. И с въздишка, прилична на стенание, той изглежда реши да приеме за постеля за тази нощ гръдта на нашата обща майка, земята.
Няма съмнение, че именно този миг на слабост и обезсърчаване беше очаквал непознатият, който го беше следвал с такова постоянство от площад „Луи XV“. Защото след като го остави, движейки се на разстояние, да положи безплодните усилия, които се опитахме да обрисуваме, той предпазливо се приближи до него, оцени величественото му сгромолясване и като повика един фиакър, който минаваше, каза на кочияша:
— Вижте, приятелю, на моя другар му стана зле. Вземете това екю от шест ливри, качете бедния дявол вътре в колата и го закарайте до кръчмата на Севърския мост. Аз ще се кача до вас.
Нямаше нищо необикновено в предложението, което останалият прав от двамата другари правеше на кочияша, да раздели капрата с него, понеже сам изглеждаше твърде обикновен човек. Така че с трогателното доверие, което хората от това съсловие изпитват едни към други, кочияшът отвърна:
— Шест франка! Къде са твоите шест франка?
— Ето ги, приятелю — каза, без ни най-малко да изглежда обиден и подавайки екюто на кочияша този, който му бе направил предложението.
— И като стигнем там, гражданино — каза кочияшът, смекчил се от вида на кралския лик върху монетата, — няма ли да има и едно бакшишче?
— За това, както се разберем. Натовари този беден дявол, затвори добре вратите, накарай да издържат дотам на четирите си крака твоите две кранти и като стигнем Севърския мост, ще видим… според това как ще се държиш ти, ще се държим и ние.
— На добър час — каза кочияшът, — това се казва отговор. Бъдете спокоен, гражданино, зная какво приказвам. Качете се на капрата и задръжте индийските кокошки157 да не вършат глупости. По дяволите! По това време вече надушват конюшнята и бързат да се прибират. Аз се нагърбвам с останалото.
Щедрият непознат последва без никакви забележки наставленията, които му бяха дадени. От своя страна, кочияшът с всичката деликатност, на която беше способен, вдигна пияния на ръце, сложи го меко да легне между двете седалки на фиакъра, затвори вратичката и се качи обратно на капрата, където непознатият вече се беше настанил, обърна колата и шибна конете си, които с меланхоличния ход, свойствен на тези злочести четириноги, скоро пресякоха махалата Поан-дю-Жур и след един час път стигнаха до кръчмата на Севърския мост.