Но сякаш можеше да чете в дъното на сърцето на бившия полицейски пристав, Калиостро му каза:
— Господин Дьо Бозир, забелязах едно нещо и то е, че на света за вас има само две истински страсти — играта и госпожица Олива.
— Ах, господин графе! — извика Бозир. — Значи знаете какво ме е довело при вас?
— Разбира се. Вие идвате да си искате от мен обратно госпожица Олива. Тя е при мен.
— Как! Тя е при господин графа?
— Да, в жилището ми на улица „Сен Клод“. Тя се върна там в своя бивш апартамент и ако вие сте много послушен, ако аз съм доволен от вас, ако ми донесете новини, които да ме интересуват или които да ме забавляват, е, добре, господин Дьо Бозир, тези дни ще сложим в джоба ви двайсет и пет луи, за да отидете да се правите на благородник в Пале Роаял и една хубава дреха на гърба, за да отидете да се правите на влюбен на улица „Сен Клод“.
Бозир имаше доброто желание да надигне глас и да заповяда да му върнат госпожица Олива. Но Калиостро каза две думи за онази нещастна афера с португалското посолство, която непрекъснато висеше над главата на бившия полицейски пристав като дамоклев меч161 и Бозир си замълча.
Тогава, в отговор на съмнението, изразено от него, че госпожица Олива е в дома на улица „Сен Клод“, господин графът бе наредил да впрегнат карета и беше дошъл заедно с Бозир в дома на булеварда, въведе го в sanctum sanctorum162 и там, отмествайки една картина, го накара да види през ловко замаскирания отвор госпожица Олива, нагласена като кралица, да чете, настанена върху едно двойно канапе, една от онези лоши книги, толкова разпространени по онова време, които създаваха радост на бившата камериерка на госпожица дьо Таверне, докато господин Тусен, синът й, облечен като крал с бяла шапка в стил Анри IV, обкичена с пера и моряшки панталон, пристегнат с трицветен колан със златни ресни, си играеше с великолепни играчки.
Тогава Бозир беше усетил да се отпуска сърцето му на любовник и баща. Той бе обещал всичко, което беше поискал от него графът, а графът, верен на думата си, беше разрешил в дните, когато господин Дьо Бозир донесе някаква интересна новина, след като получи в злато заплащането от ръката му, да отиде да потърси любовта в обятията на госпожица Олива.
Така че всичко вървеше според желанията на графа и, бихме казали, почти според тези на Бозир, когато към края на месец декември, в един твърде късен час за това време на годината, сиреч към шест часа сутринта, доктор Жилбер, вече на работа от час и половина, чу три удара по вратата си и разпозна по начина на чукане, че този, който оповестява идването си по такъв начин, е брат по масонство.
Така че той отиде да отвори.
Граф Дьо Калиостро, с усмивка на устните, стоеше изправен от другата страна на вратата.
Жилбер никога не заставаше лице в лице с този тайнствен човек, без да почувства известен трепет.
— А! — каза той. — Вие ли сте, графе?
После, правейки усилие над себе си, като му протегна ръка, продължи:
— Бъдете добре дошъл независимо от часа, в който идвате, и от причината, която ви води.
— Причината, която ме доведе, скъпи Жилбер — каза графът, — е желанието ми да присъствате на един човеколюбив експеримент, за който вече имах честта да ви говоря.
Жилбер напразно се помъчи да си спомни за какъв експеримент беше говорил графът.
— Не си спомням — каза той.
— Елате все пак, скъпи Жилбер, и бъдете спокоен, не ви безпокоя напразно… Впрочем там, където ще ви заведа, ще срещнете познати лица.
— Драги графе — каза Жилбер, — ще отида най-напред заради вас навсякъде, където благоволите да ме заведете. Мястото, където отивам, и хората, които срещам, са нещо второстепенно.
— Тогава елате, защото нямаме време за губене.
Жилбер бе напълно облечен и му беше необходимо само да остави перото и да си вземе шапката.
Когато свърши тези две работи, каза:
— Графе, сега съм на вашите заповеди.
— Да тръгваме — отвърна простичко графът.
И тръгна напред. Жилбер го последва.
Една кола ги чакаше долу и двамата се качиха. Колата потегли бързо, без да има нужда графът да дава някаква заповед. Беше очевидно, че кочияшът предварително знае къде отиват.
След четвърт час пътуване, през който Жилбер забеляза, че пресякоха целия Париж и преминаха през бариерата, спряха в един грамаден квадратен двор, към който гледаха два етажа с малки зарешетени прозорци.
След като пропусна колата, портата беше затворена отново. Като стъпи на земята, Жилбер забеляза, че се намира в двора на един затвор и като се огледа, позна, че това е всъщност Бисетр163.
161
Изразът е възникнал от древногръцкото предание, разказано от Цицерон в съчинението му „Тускулански беседи“. Дамокъл, един от приближените на сиракузкия тиран Дионисий Старши (432 — 367 г. пр. Хр.), започнал завистливо да говори за господаря си като за най-щастливия сред хората. Дионисий, за да даде урок на завистника, го поставил на своето място. По времето на богат пир Дамокъл видял, че над главата му виси на конски косъм остър меч. Дионисий му обяснил, че това е символ на онези опасности, на които той като владетел е подложен постоянно, независимо че отстрани животът му изглеждал щастлив. Оттук идва изразът дамоклев меч, преносно — надвиснала, заплашителна опасност — бел.ред.
163
Бисетр — болница за душевноболни в Париж. Условията в нея били ужасяващи. Според описанията стените на стаите били просмукани от влага, някъде стичаща се на струи, а из сламата на прогнилите сламеници, поставени на пода, се гонели плъхове — бел.ред.