— Ах, госпожо! — каза Жилбер. — Зависи от вас да видите този лъв, който ви плаши, да го видите легнал в краката ви като агне.
— Не го ли видяхте във Версай?
— Не го ли видяхте в Тюйлери? Това е океанът, който блъска непрестанно, докато изтръгне от корен скалата, която му се противопоставя. И гали като майка кърмилница лодката, която му се доверява.
— Докторе, отдавна всички връзки между мен и този народ са прекъснати — той ме мрази, а аз го презирам!
— Защото не се познавате истински един друг. Престанете да бъдете за него кралица и станете майка. Забравете, че сте дъщеря на Мария-Терезия, нашата стара неприятелка. Сестрата на Йозеф II, нашия мним приятел. Станете французойка и ще чуете гласа на този народ да се надига към вас, за да ви благослови, и ще видите ръцете на този народ, които се протягат към вас, за да ви помилват.
Мария-Антоанета сви рамене.
— Да, зная това… Вчера благославяше, днес милва, утре ще удуши тези, които е благославял и милвал.
— Защото чувства, че в тях има съпротива срещу волята му, омраза срещу любовта му.
— А знае ли кого обича и кого мрази този народ, този разрушителен елемент? Разрушителен като вятъра, водата и огъня, взети заедно, и при това капризен като жена!
— Защото го гледате от брега, госпожо, както посетителят гледа от високия бряг океана. Защото, прииждайки и отдръпвайки се без видима причина, той пръска пяната си в краката ви и ви обгръща с жалбите си, които вие вземате за ръмжене. Но това изобщо не е така… Трябва да го видите, понесен от духа Господен, който се носи над големите води. Трябва да го видите, както го вижда Бог, вървящ към единение и разрушаващ всичко, което му пречи да достигне тази цел. Вие сте кралица на французите, госпожо, но на вас не ви е известно какво става в този час във Франция. Вдигнете воала си, госпожо, вместо да го спускате, и ще се възхитите, вместо да се плашите.
— Какво толкова хубаво, толкова великолепно, толкова разкошно ще видя?
— Ще видите един нов свят да разцъфтява сред развалините на стария. Ще видите люлката на Франция да идва, носейки се по водите като люлката на Мойсей, сред една река, по-широка от Нил170, по-широка от Средиземно море, по-широка от океана… Бог те закриля, о, люлко! Бог те пази, Францийо!
И колкото и ентусиазмът да беше чужд на Жилбер, той вдигна ръце и очи към небето. Кралицата го гледаше с учудване. Тя не разбираше.
— И къде ще пристане тази люлка? — попита кралицата. — Нима при Националното събрание, това сборище на свадливци, рушители на обществения ред? Старата Франция ли трябва да ръководи новата? Жалка майка за едно толкова хубаво дете, господин Жилбер!
— Не, госпожо, мястото, където трябва да спре тази люлка в един или друг ден, днес, утре може би, е една земя, непозната до този час, която наричат родина. Там ще намери една здрава кърмачка, която прави народите силни, Свободата.
— Ах, големи думи! — каза кралицата. — Мисля, че злоупотребата с тях ги е унищожила.
— Не, госпожо — каза Жилбер. — Виждате Франция в момента, когато всичко е разрушено и нищо още не е възстановено. Когато няма действащи кметства, а департаментите едва кретат. Когато тя няма изобщо закони, но сама си създава закон за себе си. Вижте я как преминава с вперени очи и сигурна стъпка по моста, който я води от един свят към друг, този тесен мост, прехвърлен над бездната. Вижте този мост, тесен като този на Мохамед171, тя го пресича, без да залита… Къде отива тази стара Франция? Към единството на родината! Всичко, което е мислела за трудно, мъчително и непреодолимо досега, е станало за нея не само възможно, но и лесно. Нашите провинции бяха един сноп от предразсъдъци, от противоположни интереси, от индивидуални спомени. Нищо няма да вземе надмощие, мислеха си, срещу двайсет и пет или трийсет националности, отхвърлящи общата националност. Старият Лангедок, старата Тулуза, старата Бретан ще се съгласят ли да станат Нормандия, Бургундия или Дофине? Не, госпожо. Но всички те ще станат Франция. Защо се бяха заинатили така за своите права, за своите привилегии, за своето законодателство? Защото нямаха родина. Обаче, както ви казах, госпожо, тяхната родина се появи, макар и още може би далеч в бъдещето, но те я видяха, безсмъртната и плодовита майка, викаща ги при себе си с разтворени обятия. Тя е общата майка на тези, които вика. Те покорно се мислят за лангедокийци, провансалци, бретонци, нормандци, бургундци, дофиноазци. Не, излъгаха се всички — те бяха французи!
— Но като ви слуша човек, докторе — каза кралицата с нотка на ирония, — Франция, старата Франция, най-голямата дъщеря на Църквата, както я наричат папите от девети век насам, съществува едва от вчера, така ли?
170
Изход, 2:3–5; проследяваща изхвърлянето на бебето Мойсей в реката, за да бъде спасен от изтребване — бел.ред.
171
Тесен мост в Корана, който води към рая или се залюлява под краката на грешниците, за да ги хвърли в бездната — бел.фр.изд.