— И ето точно къде е чудото, госпожо, че преди имаше една Франция, а днес има и французи. Не само французи, но и братя. Братя, които се държат всички ръка за ръка. Ех, Боже мой! Госпожо, хората не са толкова лоши, колкото казват. Те се стараят да се социализират. За да ги разединят, е бил необходим цял един свят от противоестествени изобретения — вътрешни митници, безбройни пътни такси, бариери по пътищата, салове по реките; многообразие на законите, на правилниците, на мерките и теглилките; съперничество между провинциите, околиите градовете и селата. В един хубав ден земен трус ще разклати трона, ще събори всички тези стари стени, всички тези прегради. Тогава хората ще се намерят под небето, под сладката и хубава светлина на слънцето, която опложда не само земята, но и сърцата. Братството ще поникне за свещена жътва и дори враговете, учудени от омразата, която ги е движила толкова дълго време, ще тръгнат напред, но не едни срещу други, а едни към други, няма да носят оръжие, а ще вървят с разтворени обятия. Под това море, което се надига, ще изчезнат реки и планини, географията ще се обърка. Акцентите все още ще са различни, но езикът е един и същ и общият химн, който ще пеят трийсет милиона французи, се състои от тези няколко думи: Да възхвалим Бога, който ни даде родина!
— Е, добре, докторе, докъде искате да стигнете? Мислите ли, че ще ме успокоите с представата за общата федерация на трийсет милиона, разбунтували се срещу тяхната кралица и техния крал?
— Ех, госпожо! Престанете да се заблуждавате! — провикна се Жилбер. — Не народът въстава срещу своята кралица и своя крал, а кралят и кралицата въстават срещу народа си, продължавайки да говорят на езика на привилегиите и монархията, когато всички около тях говорят езика на братството и предаността. Хвърлете поглед на един от онези импровизирани празници, госпожо, и ще видите почти винаги в някоя широка долина или на върха на някой хълм олтар. Олтар, чист като този на Авел172, и върху този олтар едно малко дете, което всички осиновяват и което със зестрата от обетите, даровете и сълзите на всички става дете на всички. Е, добре, госпожо, Франция, тази Франция, родена вчера, за която ви говорих, е детето върху олтара, само че около него се събират вече не градовете и селата, а народите, нациите. Франция е Христос, който току-що се е родил в една ясла сред смирените, за да спаси света, и народите се радват на нейното раждане, очаквайки кралете да прегънат коляно пред нея и да й отдадат своята почит… Италия, Полша, Ирландия, Испания гледат това дете, родено вчера, което носи тяхното бъдеще. И с просълзени очи протягат възторжено ръце, викайки: „Франция! Франция! Ние сме свободни в теб!“ Госпожо! Госпожо! — продължи Жилбер. — Докато е още време, вземете детето от олтара и станете негова майка!
— Докторе — отвърна кралицата, — вие забравяте, че имам други деца, децата на утробата ми, и че ако направя това, което ми казвате, ще ги лиша от наследство заради чуждо дете.
— Тогава, щом е така, госпожо — каза Жилбер с дълбока тъга, — обвийте тези деца в кралската си мантия, във военното наметало на Мария-Терезия и ги отведете със себе си извън Франция. Защото вие го казахте вярно, народът ще ви разкъса — вас и децата ви заедно с вас. Само че няма време за губене, бързайте, госпожо, бързайте!
— А вие не се ли противопоставяте на това заминаване, господине?
— Далеч съм от това — каза Жилбер. — Сега, когато знам истинските ви намерения, ще ви помогна, госпожо.
— Е, добре, това е чудесно — каза кралицата, — понеже има един благородник, готов да действа, да се обрече, да умре!
— Ах, госпожо! — каза Жилбер с ужас. — Да не би човекът, за когото говорите да е господин Дьо Фаврас?
— Кой ви каза името му? Кой ви разкри плановете му?
— О, госпожо! Пазете се! Него също го преследва едно фатално предсказание!
— Пак ли е от същия пророк?
— От него, госпожо!
— И какъв жребий очаква маркиза според този пророк?
— Преждевременна, ужасна и позорна смърт! Също като тази, за която говорихте преди малко.
— Тогава вие казвате истината, няма време за губене, за да опровергаем този пророк на нещастието.
— Ще предупредите ли господин Дьо Фаврас, че приемате помощта му?
— В този час са при него, господин Жилбер, и аз очаквам отговора му.
В този момент, както Жилбер, ужасил се сам от обстоятелствата, в които се беше заплел, прокарваше ръка по челото си, за да получи просветление, госпожа Дьо Ламбал влезе и каза две думи на ухото на кралицата.
— Да влезе, да влезе! — извика кралицата. — Докторът знае всичко. Докторе — продължи тя, — това е господин Изидор дьо Шарни, който ми носи отговор от маркиз Дьо Фаврас. Утре кралицата ще е напуснала Париж. Вдругиден ще бъдем извън Франция. Елате, бароне, елате… Велики Боже! Какво ви е? И защо сте толкова блед?
172
Битие, 4; Каин убива брат си Авел, завиждайки му за това, че е привлякъл Божията обич върху себе си — бел.ред.