Кралят не можеше да се противи на желанието си да изрази своята любов към тази малка конституция от 1791 година, която още не беше родена, а какво ли би станало, когато тя напълно излезеше на бял свят?
Тогава кралят не би изпитвал повече любов към нея, тя би прераснала във фанатизъм.
Ние не цитираме речта на краля. Дявол да го вземе! Тя е шест страници! Достатъчно добре е, че цитирахме само речта на Господина, която е само една и която при все това ни се стори ужасно дълга.
Луи XVI не изглеждаше твърде многословен на Събранието, което плака от умиление, докато го слушаше. Когато казваме, че то плака, това изобщо не е метафора — Барнав плачеше, Ламет плачеше, Дюпор плачеше, Мирабо плачеше, Барер плачеше. Това беше истински потоп.
Събранието си загуби ума. Цялото стана, станаха и трибуните. Всеки протегна ръка и даде обет за вярност към тази конституция, която все още не съществуваше.
Кралят излезе. Но кралят и Събранието не можеха да се разделят просто така. То излезе след него, устреми се и му устрои шествие, стигна до Тюйлери, кралицата го прие.
Кралицата! Тя, суровата дъщеря на Мария-Терезия, не беше ентусиазирана, достойната сестра на Леополд174 не плачеше — тя представи сина си на депутатите на нацията.
— Господа — каза тя, — споделям всички чувства на краля. Със сърцето си и със силата на чувствата си се присъединявам към постъпката, продиктувана от любовта му към неговия народ. Ето сина ми. Няма да пропусна отрано да го науча да подражава на добродетелите на най-добрия от бащите, да почита обществената свобода и да спазва законите, на които се надявам да бъде най-твърд поддръжник.
Беше необходимо ентусиазмът да е твърде горещ, за да не може една подобна реч да го охлади. Този на Събранието бе нажежен до края. Предложи се да бъде дадена клетва още в същия миг. Тя бе формулирана веднага. Пръв от всички председателят произнесе думите й:
Заклевам се да бъда верен на нацията, на закона и на краля и да спазвам с всички сили конституцията, постановена от Националното събрание и приета от краля.
И всички членове на Събранието, с изключение на един-единствен, всеки на свой ред, вдигаха ръка и повтаряха: „Заклех се!“
Десетте дни, които последваха тази благословена постъпка, върнала радостта на Събранието, спокойствието на Париж и мира на Франция, изминаха в празници, балове и илюминации. Отвсякъде се чуваха клетви. Заклеваха се навсякъде — заклеваха се на площад „Грев“, в Кметството, в църквите, по улиците, на обществени места. Издигаха олтари на родината, водеха при тях учениците и те се заклеваха, сякаш вече бяха мъже и знаеха какво е клетва.
Събранието поръча една Te Deum175, на която присъства масово. Там, пред олтара и пред лицето на Бога, подновиха вече дадения обет.
Само кралят не отиде изобщо в „Нотр Дам“ и, следователно, не се закле. Забелязаха отсъствието му, но бяха толкова радостни, бяха толкова доверчиви, че се задоволиха с първия предлог, който им бе даден.
— Защо не бяхте на Te Deum? Защо не се заклехте пред олтара като останалите? — попита иронично кралицата.
— Защото предпочитам да лъжа, госпожо — отвърна Луи XVI, — но не и да давам клетви, които няма да изпълня.
Кралицата си отдъхна. До този момент и тя като всички беше вярвала в искреността на краля.
45.
Един благородник
Посещението на краля в Събранието се състоя на 4 февруари 1790 година.
Дванайсет дни по-късно, сиреч в нощта на 17-и срещу 18-и същия месец, в отсъствието на управителя на Шатле, който същия ден бе поискал и беше получил отпуск, за да отиде в Соасон при умиращата си майка, един човек се появи пред вратите на затвора, носейки заповед, подписана от лейтенанта на полицията, която даваше право на посетителя да разговаря с господин Дьо Фаврас без свидетели.
Не се осмеляваме да кажем дали заповедта беше истинска или фалшифицирана. Но във всеки случай заместникът на управителя, когото събудиха, за да я изпълни, я призна за валидна, защото разпореди веднага, въпреки късния час, приносителят да бъде въведен в килията на господин Дьо Фаврас.
След което, като се довери на ключарите във вътрешността на затвора и на часовите отвън, той тръгна да се връща в леглото си, за да довърши така злополучно прекъснатия нощен сън.
174
Леополд II (1747 — 1792) — австрийски ерцхерцог, император на Свещената римска империя от 1790 г.; велик херцог на Тоскана. Продължава реформите на Йозеф II — бел.ред.
175
Te Deum — „Тебе Боже хвалим“, католическа молитва, дала името си на цялата литургия — бел.прев.