— Аз съм на вашите заповеди, господин председателю — каза той.
Тогава последва втори разпит, който обвиняемият понесе със същото спокойствие, както и първия. После дойде ред на свидетелите на обвинението. Фаврас, който отказваше да избяга, искаше да се защити в пренията. Той беше накарал да призоват четиринайсет свидетели на защитата. След като изслушаха свидетелите на обвинението, той се надяваше да види и неговите, когато изведнъж председателят произнесе:
— Господа, пренията приключиха.
— Простете, господине — каза Фаврас с привичната си учтивост, — вие забравяте едно нещо. Вярно е, че то няма голямо значение за вас, но забравихте да накарате да свидетелстват четиринайсет свидетели, призовани по моя молба.
— Съдът реши — отговори председателят — те да не бъдат изслушвани.
Нещо като облак премина по челото на обвиняемия. После от очите му бликнаха светкавици.
— Мислех, че ме съди съдът на Шатле дьо Пари — каза той, — но съм се лъгал. Както изглежда, аз съм съден от Инквизицията на Испания178!
— Отведете обвиняемия — каза председателят.
Фаврас беше отведен обратно в затвора. Спокойствието, учтивостта и смелостта му впечатлиха онези от зрителите, които бяха дошли без предубеждения. Но трябва да кажем, че те бяха малобройни. Извеждането на Фаврас беше придружено с крясъци, заплахи и дюдюкания.
— Никаква милост! Никаква милост! — крещяха петстотин гласа.
Тези крясъци последваха маркиза и от другата страна на вратите на затвора му. Тогава той прошепна сякаш на себе си:
— Ето какво значи да заговорничиш с принцове!
Веднага след излизането на обвиняемия съдиите се оттеглиха на съвещание.
В обичайния час Фаврас си легна. Към един часа сутринта някой влезе в килията му и той се събуди. Това беше надзирателят Луи. Той беше дошъл под предлог да донесе на затворника бутилка бордо, която последният не беше искал.
— Господин маркиз — каза му той, — в този момент съдиите произнасят присъдата ви.
— Приятелю — каза Фаврас, — ако си ме събудил само за това, можеше да ме оставиш да си спя.
— Не, господин маркиз, събудих ви, за да ви попитам дали няма да пожелаете да предам нещо на лицето, което ви посети предишната нощ.
— Не, нищо.
— Помислете, господин маркиз. Когато присъдата бъде произнесена, вие ще бъдете охраняван усилено и колкото и да е могъщо онова лице, волята му ще бъде скована от невъзможността.
— Благодаря, приятелю — каза Фаврас, — но няма какво да искам от него нито сега, нито по-късно.
— Тогава — отвърна надзирателят, — съжалявам, че ви събудих. Но вие до един час можете да…
— Така че по твое мнение — усмихна се Фаврас — не би било трудно да заспя отново, нали?
— Чуйте — каза надзирателят — и преценете сам.
Наистина от горните етажи се чуваше голям шум. Вратите се отваряха и затваряха, в подземията удряха приклади на пушки.
— Аха! — каза Фаврас. — Заради мен ли е цялата тази глъчка?
— Идват да ви прочетат присъдата, господин маркиз.
— По дяволите! Погрижете се господин съдия-докладчикът да ми даде време да си обуя панталоните.
Надзирателят излезе и затвори вратата след себе си. През това време господин Дьо Фаврас обу копринените си чорапи, обувките и панталоните. Беше стигнал дотам с тоалета си, когато вратата се отвори отново. Фаврас и не помисли да продължи с обличането, а зачака. Беше наистина красив с отметнатата назад глава, с наполовина разресаната коса и разтвореното на гърдите дантелено жабо. В момента, в който съдия-докладчикът влизаше, той обръщаше яката на ризата върху раменете си.
— Както виждате, господине — каза той на докладчика, — чакам ви в пълна бойна униформа.
И той прокара ръка по открития си врат, готов за меча на аристократите или за примката на простолюдието.
— Говорете, господине — каза той, — слушам ви.
Докладчикът прочете или по-скоро избърбори неясно присъдата. Маркизът беше осъден на смърт. Той трябваше да се покае пред „Нотр Дам“ и след това да бъде обесен на площад „Грев“.
Фаврас изслуша с най-голямо спокойствие прочетеното и дори не смръщи вежди при думата обесен, дума, толкова груба за ухото на един благородник.
Само, след миг мълчание, гледайки съдия-докладчика право в лицето, той му каза:
— О, господине! Колко ви съжалявам, че сте били задължени да осъдите човек въз основа на подобни доказателства!
Докладчикът избегна отговора.
— Господине — каза той, — знаете, че вече не ви остава друго утешение, освен религията.
— Лъжете се, господине — отвърна осъденият, — остава ми освен нея, и утешението на моята съвест.
178
Съдебна институция на римокатолическата църква за борба с ересите и свободомислието. Учредена от папа Инокентий III през 1204 г. Инквизицията взема най-много жертви в Испания — бел.ред.