След което господин Дьо Фаврас се поклони на докладчика, който, като нямаше повече какво да прави при него, се оттегли. При все това на вратата се обърна.
— Бихте ли желали да ви изпратя изповедник? — попита той осъдения.
— Изповедник, изпратен от тези, които ще ме убият? Не, господине, ще ми бъде подозрителен. Ще ви предам живота си, но не и спасението на душата си!… Искам кюрето от „Сен Пол“179.
Два часа по-късно преподобният духовник, когото бе пожелал, беше при него.
47.
Площад „Грев“
Тези два часа бяха добре използвани.
След съдия-докладчика бяха влезли двама души с мрачни лица и облекло на палачи. Фаврас разбра, че си има работа с предвестниците на смъртта, авангарда на палача.
— Последвайте ме! — каза единият от тези мъже.
Фаврас се поклони в знак на съгласие. После, като посочи останалата част от дрехите си, които го очакваха на един стол, попита:
— Ще ми дадете ли време да се облека?
— Вземете ги — каза единият от мъжете.
Тогава Фаврас отиде до масата, където бяха подредени нещата от несесера му, и с помощта на малкото огледало, окачено на стената, закопча яката на ризата си, оправи гънките на жабото си и придаде възможно най-аристократичен вид на възела на вратовръзката си. После облече жакета и дрехата си.
— Трябва ли да взимам шапката си, господа? — попита затворникът.
— Няма нужда — отвърна същият мъж, който вече беше говорил.
Този от двамата, който бе мълчал, погледна Фаврас така втренчено, че привлече вниманието на маркиза. Дори му се стори, че този човек му направи неуловим знак с очи. Но този знак премина толкова бързо, че господин Дьо Фаврас се усъмни дали е видял добре. Впрочем какво ли имаше да му казва този човек?
Той не мисли повече, а направи с ръка приятелски жест към надзирателя Луи и каза:
— Добре, господа, вървете напред, следвам ви.
При вратата чакаше един пристав. Приставът тръгна най-отпред, след него вървеше Фаврас. Накрая вървяха двамата мрачни мъже. Зловещият кортеж се отправи към приземния етаж.
Между двете малки врати чакаше един взвод от Националната гвардия. Тогава приставът се почувства на сигурно място.
— Господине — каза той на осъдения, — предайте ми вашия кръст на Свети Луи.
— Мислех, че съм осъден на смърт, а не на разжалване — каза Фаврас.
— Такава е заповедта — отговори приставът.
Фаврас откачи кръста си и понеже не искаше да го предаде на човека на правосъдието, го сложи в ръцете на сержант-майора, който командваше взвода национални гвардейци.
— Добре — каза приставът, без да настоява повече кръстът да му бъде предаден лично. — Сега ме последвайте.
Изкачиха двайсетина стъпала и спряха пред една дъбова врата, цялата обкована в желязо. Една врата от онези, които всяват чувство на студ на осъдените, сковаващо всичките им вени. Една от онези врати, каквито има по две или три на пътя към гробницата, пред които, без да знаете какво ви очаква, се досещате, че е нещо ужасно.
Вратата се отвори. На Фаврас не му оставиха време дори да влезе. Набутаха го.
После вратата се затвори изведнъж, сякаш тласната от някаква желязна ръка.
Фаврас попадна в килията за изтезания.
— Аха! Господа — каза той, леко побледнявайки, — когато водят хората по такива места, ги предупреждават, дявол да го вземе!
Още не беше довършил думите си, когато двамата мъже, които го следваха, се нахвърлиха върху него, смъкнаха дрехата и жилетката му, развързаха връзката му, така артистично вързана, и вързаха ръцете му на гърба.
Само докато изпълняваше задълженията си наравно със своя другар, единият от мъчителите, за който му се беше сторило, че му дава знак с очи, прошепна съвсем тихичко:
— Искате ли да бъдете спасен? Още има време!
Това предложение предизвика усмивка на устните на Фаврас и му напомни за величието на неговата мисия.
Той кротко поклати отрицателно глава. Един дървен кон беше напълно подготвен. Проснаха осъдения върху него. Единият от мъчителите се приближи с престилка, пълна с дъбови клинове и железен чук в ръката. Фаврас сам протегна към този човек финия си крак, обут в обувка с червена пета и копринен чорап. Но тогава приставът вдигна ръка.
— Това е достатъчно. Съдът освобождава осъдения от изтезанията.
— А! — каза Фаврас. — Изглежда, че съдът се страхува да не проговоря. Поне за това съм благодарен. Ще вървя към бесилката на два здрави крака, което е все пак нещо. А сега, господа, вие знаете, че съм на ваше разположение.
— Трябва да прекарате един час в тази зала — отвърна приставът.
— Не е забавно, но е любопитно — каза Фаврас.