И той започна да обикаля залата, разглеждайки един след друг всичките тези отвратителни инструменти, подобни на огромни паяци от желязо или на гигантски скорпиони. Все едно в даден момент, по заповед на един съдбоносен глас, всичко това ще се пробуди, ще оживее и ще започне да хапе жестоко. Имаше инструменти с всякакви форми и от всички времена, от времето на Филип Август до това на Луи XVI — имаше щипци, с които бяха разкъсвали евреите през XIII век, имаше колела за изтезание, на които бяха трошили костите на протестантите през XVII век. Фаврас се спираше пред всеки от тях и питаше за името на инструмента. Това хладнокръвие беше такова, че учуди дори двамата мъчители, хора, които, както е известно, не се учудват лесно.
— С каква цел задавате всички тези въпроси? — единият от тях попита Фаврас.
Фаврас го изгледа с онзи насмешлив израз, свойствен на благородниците.
— Господине — каза той, — може би по пътя, който ми предстои да измина, ще срещна Сатаната и няма да се разсърдя, ако му стана приятел, като му покажа някои машини, които не познава, за да измъчва осъдените на вечни мъки.
Затворникът точно приключваше обиколката си, когато часовникът на Шатле удари пет часа.
Бяха изминали два часа, откакто бе излязъл от килията си.
Отведоха го обратно. Той откри кюрето от „Сен Пол“, което го чакаше. Можахме да видим, че не загуби двата часа само в чакане и че ако нещо можеше подходящо да го предразположи към смъртта, то беше зрелището, което бе съзерцавал току-що. Като го видя, кюрето разтвори обятия.
— Отче — каза му Фаврас, — извинете ме, че мога да ви разтворя само сърцето си. При тези господа редът е такъв, че мога да ви разтворя само него.
И той показа стегнатите си зад гърба ръце.
— Не можете ли временно, докато е с мен, да му развържете ръцете? — попита свещеникът.
— Това не е в наша власт — отговори приставът.
— Отче — каза Фаврас, — попитайте ги дали не могат да ми ги вържат отпред, вместо да ги връзват отзад. И без това ще го направят заради момента, когато ще трябва да държа свещ и да ми четат присъдата.
Двамата помощници погледнаха пристава, който направи знак с глава, че не вижда някаква пречка и исканата милост бе оказана на маркиза. После го оставиха насаме със свещеника.
Това, което стана в този последен разговор на четири очи между светския и божия човек, не узна никой. Дали пред светостта на религията Фаврас разтвори сърцето си, което бе останало затворено пред величието на правосъдието? Дали пред утехата, която му предлагаше онзи друг свят, в който щеше да влезе, пресъхналите от ирония очи се овлажниха от една от онези сълзи, които се бяха насъбрали в сърцето му и имаха нужда да бъдат пролети за скъпите на сърцето му неща? Нещата, които изоставяше в този свят, който напускаше… Това не можаха да открият тези, които влязоха в килията му към три часа следобед и го завариха усмихнат, със сухи очи и твърдост в сърцето.
Идваха да му съобщят, че е дошъл часът на смъртта му.
— Господа — каза той, — моля да ме извините, но вие ме накарахте да чакам.
Тогава, както си беше без дреха и жакет и с вързани ръце, му свалиха обувките и чорапите и му надянаха една бяла риза върху остатъците от дрехите. После поставиха на гърдите му дъска с написани следните думи:
При вратите на Шатле го очакваше една гальота180, заобиколена от многобройна стража. В нея имаше запалена факла.
Като видя осъдения, множеството заръкопляска. От шест часа сутринта присъдата беше известна и на множеството му се струваше, че е изминало твърде много време от произнасянето до изпълнението й. По улиците тичаха хора и искаха пари за почерпка от минувачите.
— И по какъв повод почерпка? — питаха последните.
— По повод екзекуцията на господин Дьо Фаврас — отговаряха тези просяци на смъртта.
Фаврас се качи с твърда стъпка в гальотата. Той седна от страната, където беше прикрепена факлата, разбирайки добре, че тя има своето предназначение. Кюрето от „Сен Пол“ се качи след него и седна от лявата му страна. Екзекуторът се качи последен и седна зад тях. Това беше същият човек с тъжния и благ поглед, когото бяхме видели да присъства в двора на Бисетр на изпитанията на машината на господин Гийотен.
Ние сме го виждали, виждаме го и ще имаме случай да го видим отново. Той е истинският герой на епохата, в която навлизаме. Преди да седне, палачът надяна на шията на Фаврас въжето, с което той щеше да бъде обесен. И задържа края му в ръката си.
В мига, когато гальотата потегли, в тълпата настъпи раздвижване. Фаврас естествено обърна поглед към мястото, където ставаше раздвижването.
180
От фр. galote — букв. „лек кораб“; товарна двуколка с високи колела (обикновено за смет и въглища) — бел.ред.