И той с твърда крачка навлезе под тъмния свод, изкачи се по стълбите, влезе в стаята, където обикновено отвеждаха осъдените и която по тази причина наричаха стаята на разкритията.
Там чакаха трима мъже, облечени в черно, и сред тях господин Дьо Фаврас разпозна пристава, който му бе говорил при преддверието на „Нотр Дам“. Тогава осъденият, който поради вързаните си ръце не можеше да пише, се зае да диктува завещанието си.
Много се е говорило за завещанието на Луи XVI, защото завещанията на кралете предизвикват вълнения. Ние имаме завещанието на господин Дьо Фаврас пред очите си и ще кажем на публиката само: „Четете и сравнявайте“.
След като продиктува завещанието, господин Дьо Фаврас поиска да го прочете и да го подпише.
Развързаха му ръцете. Той прочете завещанието, поправи три правописни грешки, които бяха направени от пристава, и подписа в долната част на всяка страница: Маи дьо Фаврас.
След което протегна ръцете си, за да бъдат вързани наново, операция, с която се зае палачът, който дори за миг не се беше отдалечил от него.
При все това диктовката на завещанието беше отнела повече от два часа. Народът, който чакаше от сутринта, започна да става нетърпелив. Имаше множество добри хора, които бяха дошли с празен стомах, разчитайки да обядват след екзекуцията, и които все още стояха гладни.
Така че мърмореха с онова заплашително мърморене, което вече се беше чувало на същия площад в деня на убийството на Дьо Лоне, на обесването на Фулон и на изтърбушването на Бертие.
Впрочем народът започваше да мисли, че са пуснали Фаврас да избяга през някоя задна врата.
При това положение някои вече предлагаха да вземат общинарите на мястото на Фаврас и да сринат Кметството.
За щастие към девет часа вечерта осъденият се появи отново. Бяха раздали факли на войниците, образуващи кордона. Всички прозорци на площада бяха осветени. Единствено бесилката беше останала в тайнствена и страшна тъмнина.
Появата на осъдения беше ознаменувана с всеобщ вик и предизвика голямо раздвижване сред петдесетте хиляди души, дошли на площада.
Този път бяха сигурни, че не се е измъкнал, но още не бяха сигурни, че няма да се измъкне.
Фаврас хвърляше погледи наоколо. После, говорейки сам на себе си със свойствената си иронична усмивка, прошепна:
— Нито една каляска! Ах, колко лесно забравят благородниците! Бяха по-вежливи с граф Дьо Орн, отколкото са с мен.
— Това е, защото граф Дьо Орн беше убиец, а ти си мъченик — отвърна един глас.
Фаврас се обърна и разпозна носача от халите, когото вече два пъти беше срещнал по пътя си.
— Сбогом, господине — каза му Фаврас. — Надявам се, че при нужда ще свидетелствате за мен.
И с твърда стъпка слезе по стъпалата и тръгна към ешафода. В момента, когато слагаше крак на първото стъпало към бесилото, един глас извика:
— Скачай, маркизе!
Тежкият и звучен глас на осъдения отвърна:
— Граждани, умирам невинен. Молете Бога за мен!
На четвъртото стъпало той се спря още веднъж и повтори със същия твърд и приповдигнат тон като първия път:
— Граждани, искам помощта на вашите молитви… Аз умирам невинен!
На осмото стъпало, сиреч онова, от което трябваше да бъде бутнат, той потрети:
— Граждани, умирам невинен. Молете Бога за мен!
— Но — каза му единият от помощниците на палача, който се качваше по стълбата до него, — не искате ли да бъдете спасен?
— Благодаря ви, приятелю — каза Фаврас, — нека Бог ви плати за добрите ви намерения!
После, като вдигна глава към палача, който изглежда очакваше заповеди, вместо да ги раздава, каза:
— Изпълнете дълга си.
Едва бе произнесъл тези думи, когато палачът го бутна и тялото му се залюля в празното пространство.
Докато при тази гледка на площад „Грев“ ставаше голямо раздвижване, докато няколко любители ръкопляскаха и викаха „бис“, както биха правили след някой куплет от водевил181 или голяма оперна ария, младежът, облечен в черно, се плъзна от камъка, на който се беше качил, разцепи тълпата и на ъгъла на Пон Ньоф се качи бързо в една кола без опознавателни знаци и гербове, викайки на кочияша:
— Към Люксембург, и то най-бързо!
Колата потегли в галоп. Наистина трима души чакаха с голямо нетърпение пристигането на тази кола. Тези трима души бяха граф Дьо Прованс и двама от неговите благородници, които вече сме назовали в течение на тази история и смятаме за безполезно да го правим тук.
Нетърпението, с което чакаха, беше още по-голямо, защото трябваше да седнат на масата в два часа и в безпокойството си не го бяха направили. От своя страна, и готвачът беше в отчаяние — това беше третата вечеря, която започваше.
181
Водевил — комедийно сценично произведение с музика (песни, куплети, романси, танци). Възниква във Франция и се разпространява в Европа през XIX век — бел.ред.