— О, господине! — извика кралицата. — Нима мислите краля за съучастник в това предателство и нима не знаете за нещата, които се случиха? Изискаха от краля Червената книга и той я предаде на комитета само при условие, че комитетът ще я запази в тайна. Комитетът я отпечата и това е грешка на комитета спрямо краля, а не предателство от страна на краля спрямо приятелите му.
— Уви! Госпожо, вие знаете каква причина накара комитета да се реши на тази публикация, която не одобрявам като човек на честта и която отричам като депутат. В момента, когато кралят се кълнеше в любов към конституцията, той имаше постоянен агент в Тюрен сред смъртните врагове на тази конституция. В часа, когато говореше за финансови реформи и изглеждаше, че приема тези, които му предлагаше Събранието, в Трев съществуват, плащани от него и създадени от него, малката и голямата конюшня, действащи под заповедите на принц Дьо Ламбеск, смъртния враг на парижани, чието обесване народът иска всеки ден, макар и във вид на чучело. Плащат се на граф Д’Артоа, на принц Дьо Конде, на всички емигранти огромни пенсии, и то без оглед на декрета, приет преди близо два месеца, който отменя тези пенсии. Какво искате, госпожо! През тези два месеца се търсеше за какво са употребени шейсет милиона и не се разбра за какво. Кралят, помолен, умоляван да каже за какво е изразходвал тези пари, отказа да отговори. Комитетът се сметна за свободен от обещанието си и отпечата Червената книга. Защо кралят предава оръжията, които така жестоко могат да бъдат обърнати против него?
— И така, господине — извика кралицата, — ако бихте били допуснати да посъветвате краля, вие не бихте го съветвали да допуска слабостите, с които го погубват, с които… О, да! Нека кажем думата… с които го безчестят?
— Ако имах честта да съветвам краля, госпожо — подхвана Мирабо, — щях да бъда до него като защитник на властта на монархията, регламентирана от закони, и апостол на свободата, гарантирана от монархическата власт. Тази свобода, госпожо, има трима неприятели — духовенството, благородничеството и парламентите. Духовенството вече не е от този век и беше унищожено с предложението на господин Дьо Талейран184. Благородничеството е от всички векове. Мисля, че ще трябва да се съобразяваме с него, но то трябва да бъде удържано, а това не е възможно, освен ако не се обединят народът и кралската власт. Обаче кралската власт никога няма да се обедини чистосърдечно с народа, докато съществуват парламентите, защото те запазват у краля, както и у благородничеството фаталната надежда да им възвърнат стария ред. Значи след унищожаването на духовенството и разрушаването на парламентите трябва да се съживи изпълнителната власт, да се възстанови кралският авторитет и той да се примири със свободата, ето ви цялата ми политика, госпожо. Ако кралят я иска за своя, нека я приеме. Ако смята, че тя не би могла да бъде негова, да я отхвърли.
— Господине, господине — каза кралицата, поразена от яснотата, която разпръскваше едновременно върху миналото, настоящето и бъдещето този ум. — Не зная дали тази политика ще стане политика на краля, но зная, че ако имам някаква власт, то тя ще бъде моя политика. И така, господин графе, какви са вашите начини да постигнете тази цел, разкажете ми. Слушам ви, не бих казала с внимание, не бих казала с интерес, а с признателност.
Мирабо хвърли бърз поглед на кралицата, поглед на орел, който проникна в бездната на сърцето, и видя, че тя е ако не убедена, то поне увлечена.
184
Шарл Морис дьо Талейран (1754 — 1838) — един от основните персонажи от наполеоновската епоха на френската история, ръководител на преврата, който възкачва Наполеон на власт — бел.ред.