— Какво? — попита той, изтръгнат от дълбокия размисъл, в който беше потънал. — Какво се иска от мен, господин Рейнал?
— Ела да помогнеш на госпожа Клеман да държи Катрин, докато й пусна кръв за трети път.
— За трети път! — прошепна майка Бийо. — Той ще пуска кръв на детето ми за трети път. О, Боже мой! Боже мой!
— Жено, жено — прошепна Бийо със строг глас, — всичко това нямаше да стане, ако бяхте бдели по-добре над детето си!
И той влезе в стаята си, откъдето беше отсъствал три месеца, докато Питу, въздигнат до ранга на чирак на хирург от доктор Рейнал, влизаше в тази на Катрин.
50.
Питу болногледач
Питу беше много учуден, че може да бъде полезен с нещо на доктор Рейнал. Но беше още по-учуден, когато докторът му каза, че става въпрос по-скоро за морална, отколкото за физическа помощ, която той очаква от него по отношение на болната.
Наистина, докторът беше забелязал, че в бълнуването си Катрин свързва почти винаги името на Питу с това на Изидор.
Това бяха, ще си припомним, двете последни лица, които трябва да бяха останали в паметта на младото момиче — Изидор, когато бе затворила очи, и Питу, когато ги беше отворила отново.
При все това, понеже болната не произнасяше двете имена по един и същ начин и защото доктор Рейнал — не по малко наблюдателен от знаменития си съименник, автора на „Философска и политическа история на установяването и търговията на европейците в двете Индии“186, находчиво си каза сам, че между тези две имена, Изидор дьо Шарни и Анж Питу, произнасяни с различен, но все пак изразителен оттенък на гласа, името на Анж Питу трябваше да е това на приятеля, а името на Изидор дьо Шарни това на любовника, така че той не само не виждаше неудобство, но смяташе дори за предимство да въведе при болната един приятел, с когото тя да може да говори за своя любим.
Защото за доктор Рейнал — и макар да не искаме ни най-малко да отречем неговата проницателност, бързаме да кажем, че това беше нещо лесно, — та за доктор Рейнал всичко беше ясно като бял ден и на него му оставаше, както при случаите в съдебната медицина, само да подреди фактите, за да се появи истината пред очите му.
Всички във Виле-Котре знаеха, че в нощта на пети срещу шести октомври Жорж дьо Шарни е бил убит във Версай и че на следващата вечер брат му Изидор, извикан от граф Дьо Шарни, беше заминал за Париж.
А Питу беше открил Катрин, припаднала на пътя от Бурсон за Париж. Той я бе отнесъл в безсъзнание във фермата. След това събитие девойката се беше разболяла от мозъчна треска, която я доведе до бълнуване. В това бълнуване тя се мъчеше да задържи един беглец и този беглец тя наричаше Изидор.
Както се вижда, беше лесна работа за доктора да разгадае тайната на болестта на Катрин, която беше просто тайна на сърцето й. При това положение на нещата докторът разсъди така: „Първата нужда на един болен, обхванат от мозъчна треска, е спокойствието.“
Какво би могло да внесе успокоение в сърцето на Катрин? Да научи какво е станало с любимия й.
И кой може да знае това? Питу, който пристига от Париж.
Разсъждението беше много просто и логично — така че докторът го направи без усилие.
При все това стана добре, че той най-напред натовари Питу със задълженията на помощник-хирург. Ако беше само за помощта, той чудесно можеше да мине и без нея, като се имаше предвид, че не се налагаше да разрязва вена, а само да отвори отново предишното място.
Докторът измъкна лекичко ръката на Катрин вън от леглото, повдигна тампона, който притискаше раната, раздалечи с два пръста недобре съединилите се ръбове и кръвта бликна.
Като видя тази кръв, заради която с радост би пролял своята, Питу усети, че силите му го оставят. Той отиде да седне във фотьойла на госпожа Клеман, закрил с ръце очите си, хлипайки, и всяко хлипане изтръгваше от дъното на сърцето му думите:
— О! Госпожице Катрин! Бедна госпожице Катрин!
И при всяка от тях си казваше мислено, поради двойната работа на мозъка, боравещ едновременно с миналото и с настоящето:
— О, разбира се, че тя обича повече господин Изидор, отколкото аз обичам нея! Разбира се, че тя страда повече, отколкото аз съм страдал някога, защото трябва да й пускат кръв, понеже има мозъчна треска и бълнуване, две твърде неприятни неща, които никога не са ми се случвали!
И докато източваше две нови легенчета кръв от Катрин, доктор Рейнал, който не изпускаше от очи Питу, се поздрави с добрата догадка, че в негово лице болната има един предан приятел.
Както си беше помислил докторът, източването на малко кръв успокои треската. Артериите на слепоочията биеха по-спокойно. Гърдите се успокоиха. Дишането, което беше свистящо, стана леко и равно. Пулсът падна от сто и десет на осемдесет удара в минута и всичко показваше, че Катрин ще прекара спокойно нощта.
186
Гийом-Тома-Франсоа Рейнал. „Философска и политическа история на установяването и търговията на европейците в двете Индии“, 1770 г. — бел.фр.изд.