— Къде е тогава?
— А, това не знам! — отвърна Питу. — Абат Фортие ни учеше за кралствата и столиците им, но нищо не ни разправяше за пътищата, които водят до там.
— Та това ли е всичко, което знаеш, скъпи Питу?
— Ох! Боже мой, да! — каза географът, унизен, че е достигнал толкова бързо до границите на своята наука. — Освен че Тюрен е опорен пункт на аристократите!
— Какво ще рече това?
— Ще рече, госпожице, че в Тюрен са се събрали всички принцове и принцеси, всички емигранти — граф Д’Артоа, принц Дьо Конде, госпожа Дьо Полиняк, един куп негодници, в края на краищата, които заговорничат против нацията и на които, трябва да се надяваме, един ден ще отрежат главите с една твърде остроумна машина, която господин Гийотен е на път да изобрети.
— О, господин Питу!…
— Какво пък сега, госпожице?…
— Ето че пак ставате свиреп, както при първото ви завръщане от Париж.
— Свиреп!… Аз? — каза Питу. — А! Вярно… Да, да, да!… Господин Изидор е един от онези аристократи там! И вие се страхувате за него…
После добави с една от онези дълбоки въздишки, за които споменахме неведнъж:
— Да не говорим повече за него… Да поговорим за вас, госпожице Катрин, и за начина, по който мога да ви бъда полезен.
— Скъпи Питу — каза Катрин, — писмото, което получих тази сутрин, вероятно няма да бъде единственото, което ще получа…
— И желаете да ида и да потърся и другите, както това?…
— Питу… След като си започнал да правиш нещо…
— Така и трябва да продължа, нали?
— Да…
— Аз друго и не искам.
— Ти разбираш, че както ще бъда следена от баща ми, не бих могла да отида в града…
— А! Но трябва да ви кажа, че татко Бийо следи и мен. Прочетох погледа му.
— Да. Но вас, Питу, той няма да може да ви следи в Арамон, а ние можем да си уговорим едно място, където ще оставяте писмата.
— О, много добре! — отвърна Питу. — Като например дебелата куха върба, която е близо до мястото, където ви намерих припаднала.
— Точно така — каза Катрин, — близо е до фермата и в същото време не се вижда от прозорците. Значи се уговорихме, ще ги оставяте там?…
— Да, госпожице Катрин.
— Само че вие ще имате грижата никой да не ви види!
— Питайте горските от областта дали са ме видели, а при все това аз съм им отмъкнал зайци с дузини!… Но вие, госпожице Катрин, как ще направите така, че да вземате тези прословути писма.
— Аз ли?… О! — каза Катрин с усмивка, пълна с надежда и воля. — Аз ще се опитам да оздравея твърде бързо!
Питу изпусна една въздишка, по-дълбока от всички досегашни. В този момент вратата се отвори и се появи доктор Рейнал.
53.
Питу началник на тила
Посещението на доктор Рейнал беше тъкмо навреме, за да улесни излизането на Питу. Докторът се приближи до болната не без да забележи благотворната промяна, която бе станала с нея от предишната вечер. Катрин се усмихна на доктора и му протегна ръка.
— О! — каза докторът. — Ако не беше удоволствието да се докосна до ръката ви, скъпа Катрин, нямаше дори да меря и пулса ви. Обзалагам се, че няма да надминем дори седемдесет и пет удара в минута.
— Истината е, че съм много по-добре, докторе, и че вашите предписания извършиха чудеса.
— Моите предписания… Хъм! Хъм! — каза докторът. — Не бих искал по-добро от това, дете мое, да получа всички почести за вашето оздравяване. Но трябва все пак, колкото и да съм суетен, да оставя една част от тези почести за моя ученик Питу.
После, като вдигна очи към небето, каза:
— О, природо, природо! Могъща Цереро195, тайнствена Изидо196, какви тайни пазиш за тези, които успеят да те попитат!
И като се обърна към вратата, продължи:
— Хайде, хайде, татко с мрачно лице и майко с неспокоен поглед, влезте и елате да видите скъпата болна. За да оздравее напълно, има нужда от вашата любов и вашите ласки.
Като чуха гласа на доктора, майка и татко Бийо дотърчаха. Татко Бийо с остатъци от подозрение, изписано на физиономията му, а майка Бийо със светнало лице.
Докато те влизаха, Питу — след като бе отвърнал на последния бърз поглед, който му хвърли Катрин, — се измъкна.
Да оставим Катрин — нека писмото от Изидор, допряно до сърцето й, замени леда на главата и синапа на краката, — да оставим Катрин, казваме, да се завръща под ласките на родителите си към надеждата и живота и да последваме Питу, който току-що простичко и наивно беше изпълнил най-трудния подвиг, възложен на християнските души — себеотрицанието и предаността към ближния.
Да се каже, че добрият момък напускаше Катрин с радост в сърцето, би било твърде силно. Ние ще се задоволим да кажем, че я напускаше с удовлетворение. Макар че сам не си даваше сметка за величието на подвига, който беше извършил, той чувстваше ясно по поздравленията на вътрешния му глас, който всеки си има, че е направил едно добро и свято дело, може би ако не от гледна точка на морала, който, разбира се, не одобряваше тази връзка на Катрин с виконт дьо Шарни, сиреч на една селянка с един голям сеньор, но от гледна точка на хуманността.