— Графе, да става каквото ще! Доколкото мога да повлияя на краля, той ще остане във Франция, а аз ще остана близо до него. Сбогом, графе, ще се видим в битката и може би ще спим един до друг на бойното поле.
— Добре — промълви Калиостро, — казано е, че колкото и интелигентен да е човек, той не може да се спаси от съдбата си… Потърсих ви, за да ви кажа това, което ви казах току-що. Вие го чухте… Както и предсказанието на Касандра, и моето е безполезно… Сбогом!
— Кажете честно, графе — каза Жилбер, като се спря на прага на залата и погледна втренчено Калиостро, — тук, както и в Америка, все още ли искате да ме убедите, че разчитате бъдещето на човек по лицето му?
— Жилбер — каза Калиостро, — това е толкова сигурно, колкото че вие прочитате в небето пътя, който очертават звездите, докато другите си мислят, че те са неподвижни или се движат напосоки.
— Чуйте… Някой чука на вратата…
— Така е.
— Кажете ми каква е съдбата на този, който чука на вратата, който и да е той. Кажете ми от каква смърт ще умре и кога ще умре.
— Така да бъде — каза Калиостро. — Да отидем да му отворим.
Жилбер се запъти към края на коридора, за който споменахме, с разтуптяно сърце, което не можеше да успокои, въпреки че съвсем тихо си каза, че е абсурдно да приема насериозно подобно шарлатанство.
Вратата се отвори.
Един висок господин с благородна осанка и ясно изписана на лицето воля се показа на прага и хвърли на Жилбер бърз и неспокоен поглед.
— Добър ден, маркизе — каза Калиостро.
— Добър ден, бароне — отвърна му той.
После, като забеляза, че погледът на новодошлия е насочен към Жилбер, Калиостро каза:
— Маркизе, представям ви доктор Жилбер, един от моите приятели… Скъпи ми Жилбер, маркиз Дьо Фаврас, един от клиентите ми.
Двамата мъже се поздравиха.
После, като се обърна към новодошлия, Калиостро каза:
— Маркизе, благоволете да отидете в залата и да ме изчакате там за момент. След пет секунди съм на ваше разположение.
Маркизът повторно поздрави и като мина покрай двамата мъже, изчезна.
— Е, и? — попита Жилбер.
— Искате да знаете от каква смърт ще умре маркизът?
— Не обещахте ли да ми кажете?
Калиостро се усмихна някак особено. После, след като се увери, че никой не го подслушва, каза:
— Виждали ли сте някога да бесят благородник? — попита той.
— Не.
— Е, добре, тъй като това е любопитна гледка, елате на площад „Грев“ в деня, когато ще обесят маркиз Дьо Фаврас.
Той заведе Жилбер до вратата към улицата.
— Вижте сега — каза той, — когато искате да ме видите, без да звъните, без да ви види никой и без да видите никого другиго освен мен, натиснете това копче отдясно наляво и отдолу нагоре. Сбогом. Извинете ме, но не бива да караме да чакат тези, на които не им остава много време за живот.
И той влезе, като остави Жилбер. Увереността му го учуди, но не можа да победи недоверието му.
5.
Тюйлери
В това време кралят, кралицата и кралското семейство продължаваха своя път към Париж.
Придвижваха се толкова бавно, спирани от телохранителите, които вървяха пешком, от продавачките на риба, облечени в кираси44, от жените от халите, яхнали окичените с ленти и дантели топове, от стоте коли с депутати, от тези двеста или триста, натоварени със зърно и брашно от Версай, карети, покрита от жълта есенни листа. Така едва към шест часа кралската карета, която носеше толкова божа, толкова омраза, страсти и невинност, пристигна на бариерата.
По време на пътуването малкият принц беше огладнял и поискал да яде. Тогава кралицата се беше огледала наоколо — нямаше нищо по-лесно от това да се снабди с малко хляб за сина си. Всеки един от хората носеше хляб накрая на щика си.
Тя потърси с поглед Жилбер.
А Жилбер, както знаем, беше последвал Калиостро.
Ако Жилбер беше там, кралицата не би се поколебала да му поиска парче хляб.
Но кралицата не пожела да помоли за това някой човек от народа, който ненавиждаше.
Като притисна детето към сърцето си, тя проплака:
— Дете мое, нямаме хляб. Почакай до довечера и тогава може би ще имаме.
Детето протегна ръчичка към мъжете, които носеха хляб на щиковете си.
— Тези мъже имат — каза то.
— Да, мое дете, но този хляб е техен, а не наш и те дойдоха да си го вземат от Версай, защото казват, че в Париж нямат хляб от три дни.
— От три дни! — каза детето. — Значи те не са яли от три дни, мамо?
Обикновено етикетът изискваше първородният син да нарича майка си „госпожо“, но горкото дете беше гладно като всяко друго дете и нарече майка си „мамо“.
44
Кираса — броня на кавалерист от XVII, XVIII и началото на XIX в., защитаваща гърдите и гърба — бел.прев.