— Простете — каза господин Дьо Лонпре с благия си глас, на който бе придал най-убедително звучене, — простете, господин абат, ние само искаме да знаем дали ще искате, или няма да искате да отслужите литургия на олтара на родината?
— Дали ще искам да отслужа литургия на олтара на родината? — провикна се абатът, изпадайки в един от онези пристъпи на свещен гняв, към които имаше склонност. — Дали искам да одобря метежа, бунта, неблагодарността? Дали ще поискам от Бога да прокълне добродетелта и да благослови греха? Не се и надявайте, господин кмете! Искате да знаете дали ще отслужа или не вашата светотатствена литургия? Е, добре, не! Не и не! Няма да я отслужа!
— Добре, господин абат — отвърна кметът, — вие сте свободен човек и никой няма да ви принуждава.
— А, много добре, че съм свободен! — каза абатът. — Много добре, че никой няма да ме принуждава… Наистина, вие сте твърде добър човек, господин кмете.
И като се изсмя гръмко по възможно най-обидния начин, той тръгна да затваря вратата под носа на властите.
Портата щеше да покаже, казано на простонароден език, дървеното си лице на смаяното множество, когато един човек се метна от тълпата и с едно могъщо усилие разтвори обратно крилата й, вече на три четвърти затворени, без обаче да успее да отблъсне абата, колкото и да беше силен.
Този човек беше Бийо — побледнял от гняв, със смръщено чело и скърцащи зъби. Както си спомняте, Бийо беше философ. В това си качество той ненавиждаше свещениците, които наричаше чернокапци и мързеливци.
Настана дълбока тишина. Всички разбраха, че между тези двама мъже ще се случи нещо ужасно.
При все това Бийо, който току-що беше блъснал портата и бе проявил такава грубост, започна със спокоен, почти благ глас:
— Извинете, господин кмете — попита той, — как го казахте? Вие казахте… бихте ли повторили, моля ви… Вие казахте, че ако господин абатът не желае да отслужи службата, не може да бъде накаран да го направи?
— Да, действително — избъбри господин Дьо Лонпре. — Да, мисля, че това му казах.
— А! Тогава, значи, сте допуснали голяма грешка, господин кмете. А във времената, в които живеем, е много важно грешките да не се повтарят.
— Назад, светотатецо! Назад, нечестивецо! Назад, безвернико! Назад, еретико! — извика абатът, обръщайки се към Бийо.
— О! — каза Бийо. — Господин абат, я млъкнете или историята ще свърши зле — предупреждавам ви. Аз не ви обиждам, аз разговарям. Господин кметът мисли, че не можете да бъдете принуден да отслужите литургията. Аз пък смятам, че можете да бъдете принуден.
— Ах, манихеецо205! — извика абатът. — Ах, нечестивецо!…
— Тишина! — каза Бийо. — Казах го и ще го докажа.
— Тишина! — извикаха всички. — Тишина!
— Вие чувате, господин абат — каза Бийо с все същото спокойствие, — че всички споделят мнението ми. Аз не проповядвам така добре като вас. Но изглежда, че казвам интересни неща, щом хората ме слушат.
Абатът имаше голямо желание да отвърне с някоя нова анатема, но могъщият глас на мнозинството се наложи въпреки волята му.
— Говори, говори! — каза той с насмешливо изражение. — Ще видим какви ще ги наприказваш.
— Наистина ще видите, господин абат — каза Бийо.
— Давай, слушам те.
— И добре ще направите.
После, като хвърли един поглед към абата, сякаш за да се увери, че ще мълчи, докато той говори, Бийо продължи:
— Нещата са много прости — след като някой получава заплата, е длъжен, в замяна на тази заплата, да упражнява занаята, за който му плащат.
— А, разбирам накъде биеш! — каза абатът.
— Приятели мои — каза Бийо със същата благост в гласа, обръщайки се към двеста-триста зрители на тази сцена, — какво предпочитате: да слушате обидите на господин абата или да чуете разсъжденията ми?
— Говорете, господин Бийо, говорете! Слушаме ви. Тихо! Абате, тихо!
Този път Бийо се задоволи само да погледне абата и продължи:
— Казвах, че ако някой получава заплата, е длъжен да върши работата, за която му се плаща. Например ето господин секретарят на кметството, на него му плащат, за да пише писмата и документите на господин кмета, да носи съобщенията му, да донася отговорите от тези, до които са изпратени съобщенията. Господин кметът го е изпратил при вас, господин абат, за да ви донесе програмата на празника. Е, добре, на него не му е хрумнала мисълта да каже: „Господин кмете, не искам да нося програмата за празника на господин Фортие.“ Нали не ви е хрумвало това, господин секретар?
— Не, господин Бийо — отвърна наивно секретарят, — честна дума, не!
205
Последовател на манихейството — религиозно учение, възникнало през III в. в Персия. Основоположник е Мани. Последователите му отричат материалния свят, проповядват аскетизъм и безбрачие — бел.ред.