— Виж, ето го този олтар на родината, пред който отказваш да служиш и пред койго аз, Бийо, ти заявявам, че си недостоен да бъдеш енорийски свещеник. За да изкачиш тези свещени стъпала, трябва да усетиш сърцето си изпълнено от три чувства: желание за свобода, преданост към родината и любов към човечеството! Свещенико, желаеш ли ти освобождението на света? Свещенико, ти предан ли си на родината си? Свещенико, обичаш ли ближния си повече отколкото самия себе си? Тогава, качвай се смело на този олтар и призови Бога. Но ако не се чувстваш пръв измежду всички нас като гражданин, отстъпи мястото на някой по-достоен и се оттегли… Изчезни… Върви си!…
— О, нещастнико! — каза абатът като се отдръпна и заплаши Бийо с пръст. — Ти не знаеш на кого обявяваш война!
— Зная, и още как! — каза Бийо. — Обявявам война на вълците, лисиците и змиите. На всичко, което жили, хапе и разкъсва в мрака. Е, добре, така да бъде — добави той, като удари с двете си ръце в един жест, изпълнен с могъщество, широката си гръд. — Разкъсвайте… Хапете… Жилете… Има за какво!
За миг настана тишина, докато цялата тази тълпа се раздели, за да остави свещеника да се измъкне и след като затвори отново образувания проход, остана неподвижна, възхитена от тази могъща натура, която се предлагаше за мишена на една ужасяваща сила, на която по онова време половината свят още робуваше и която наричаха духовенство.
Нямаше кмет, нямаше заместник-кмет, нямаше общински съвет. Имаше само Бийо. Господин Дьо Лонпре се приближи до него.
— Но след всичко това, господин Бийо — каза му той, — вече нямаме свещеник!
— Е, какво от това?
— Като нямаме свещеник, няма да има и литургия!
— Голямо нещастие! — каза Бийо, който след първото си причастие не беше стъпил повече от два пъти в църква — в деня на сватбата си и в деня на кръщението на дъщеря си.
— Не бих казал, че е голямо нещастие — отвърна кметът, който в случая държеше да не противоречи на Бийо, — но какво ще сложим на мястото на литургията?
— Ще ви кажа какво ще сложим на мястото на литургията — извика Бийо в порив на истинско вдъхновение. — Качете се заедно с мен на олтара на родината, господин кмете. Качете заедно с мен и Питу; вие отдясно, ти отляво на мен… Така. Това, с което ще заместим литургията, чуйте ме добре всички — каза Бийо, — е Декларацията за правата на човека, това е credo208 на свободата, това е евангелието на бъдещето.
Всички ръце изръкопляскаха едновременно — всички тези хора, свободни от предния ден или по-скоро едва смъкнали оковите, всички тези хора жадуваха да опознаят правата, които бяха завоювали отново и още не им се бяха нарадвали. Те много повече жадуваха да чуят тези слова, отколкото словото, наричано от абат Фортие небесно.
Застанал между кмета, който представяше силата на властта, и Питу, който представяше силата на оръжието, Бийо простря ръка и наизуст, по памет, по спомен — честният арендатор, както си спомняме, не знаеше да чете, — произнесе със звучен глас следващите думи, които множеството изслуша право и със свалени шапки:
ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА209
ЧЛЕН 1. Хората се раждат и остават през целия си живот свободни и с равни права. Социалните различия не могат да се основават на обществената полезност.
ЧЛЕН 2. Целта на всяко политическо сдружение е запазването на естествените и неотменими права на човека. Тези права са: свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу потисничеството.
Тези думи и съпротивата срещу потисничеството бяха произнесени от Бийо като от човек, видял да падат пред него стените на Бастилията, който знае, че нищо не може да устои пред ръката на народа, когато народът вдигне ръка.
Тогава се надигна един от онези викове, които, когато са нададени от тълпа, приличат на рев.
Бийо продължи:
ЧЛЕН 3. Принципът на всеки суверенитет се основава на нацията. Нито една група, нито един индивид не може да упражнява власт, която не произлиза по същество…
Това последно изречение твърде живо напомни на тези, които бяха слушали спора, станал между Бийо и абат Фортие и в който Бийо се беше позовал на този принцип, за да мине незабелязано, и беше заглушена от аплодисменти и викове „браво“. Бийо остави да затихнат виковете и аплодисментите и продължи нататък:
ЧЛЕН 4. Свободата се състои в правото да се върши всичко, което не вреди на другите: така че упражняването на естествените права на всеки човек няма граници, освен тези, които осигуряват на другите членове на обществото възможността да се радват на същите права. Тези граници могат да бъдат определяни само със закон.
209
Встъпление към конституцията, „Декларацията за правата на човека“ е приета на 26 август 1789 година от Учредителното събрание в началото на Великата френска революция. Провъзгласява неотменните човешки права: свобода на личността, на словото, на съвестта, равенство на гражданите пред закона, право на угнетените на съпротива. Обявява за неприкосновена частната собственост — бел.ред.