— Шът! Тишина! Нека чуем — казаха заедно двайсетина гласа в тълпата. Бийо подхвана отново:
Националното събрание, като иска да създаде френска Конституция въз основа на принципите, които признава и декларира, унищожава безвъзвратно институциите, накърняващи свободата и равенството на правата…
По-нататък в гласа на Бийо прозвучаха нотки на омраза и заплаха:
Вече няма нито благородничество, нито кралско достойнство, нито различие в званията, нито феодален режим, нито наследствени привилегии, нито някоя от титлите, наименованията и привилегиите, произхождащи от тях, нито рицарски ордени или отличия, за които се изискват доказателства за благородство или които предполагат знатност по рождение, нито някакво друго превъзходство, освен това на обществените функционери при изпълнение на функциите им.
Няма повече нито купуване, нито наследственост за никоя обществена служба. Вече няма за никоя отделна част от нацията или за отделен индивид привилегия или изключение от общото право за всички французи.
Няма вече нито съдийски функции на занаятчийските съюзи, нито професионални, художнически и занаятчийски корпорации.
Най-накрая законът не признава повече нито религиозни обети, нито други задължения, които биха противоречали на естествените права или на Конституцията…
Бийо млъкна.
Бяха го слушали в религиозно мълчание.
За пръв път народът с изумление чуваше да признават правата му, провъзгласени във великия ден, при светлината на слънцето и пред лицето на Господа, от когото от толкова дълго време бяха искали в своите молитви тази харта на естествените им права и която бяха получили едва след векове на робство, мизерия и страдания!…
За пръв път човекът, истинският човек, този, върху когото зданието на монархията с благородничеството отдясно и духовенството отляво тежеше от шестстотин години; за пръв път работникът, занаятчията, орачът бяха осъзнали силата си, оценили стойността си, пресметнали мястото си върху земята и измерили сянката, която хвърлят под слънцето, и всичко това изобщо не ставаше по силата на господарска прищявка, а им се оповестяваше чрез гласа на един от равните им!
Така че, когато след тези последни думи: „Законът повече не признава нито религиозни обети, нито други задължения, които биха противоречали на естествените права и на Конституцията“, Бийо нададе толкова новия, изглеждащ все още като престъпление вик: „Да живее нацията!“, когато, простирайки двете си ръце, той събра в братска прегръдка кмета и еполетите на капитана, макар това да беше кметът на един малък град, а капитанът — началник на шепа селяни, както и въпреки безкрайно малкия брой на тези, които го представляваха, принципът не ставаше по-малко велик и всички усти повториха вика: „Да живее нацията!“, и всички ръце се затвориха и се сключиха в обща прегръдка, във върховно сливане на всички сърца в едно-единствено, в гравитацията на отделните интереси към обществения дълг.
Това беше една от сцените, за които Жилбер беше говорил на кралицата и които тя не бе разбрала. Бийо слезе от олтара на родината сред радостни викове и овациите на цялото население.
Градският оркестър на Виле-Котре, обединен с оркестрите от съседните села, веднага подхвана мелодията на братското обединение, мелодията на сватбите и кръщенетата: „Къде може да си по-добре, отколкото в прегръдката семейна?“210
И наистина от този час нататък Франция ставаше едно голямо семейство. От този час нататък религиозната омраза беше потушена, провинциалните предразсъдъци бяха унищожени. От този час нататък това, което се вършеше за всекиго, се вършеше за Франция и географията вече не съществуваше. Нямаше вече планини, нямаше вече реки, нямаше вече препятствия между хората. Имаше един език, една родина и едно сърце!
И с тази наивна мелодия, с която някога семейството беше посрещало Анри IV и с която днес един народ поздравяваше свободата си, започна една огромна фарандола211, която се разгърна за миг като безкрайна верига, търкаляйки живите си звена от центъра на площада до краищата на улиците, достигащи до него.
После поставиха маси пред вратите. Богат или беден, всеки донесе своето блюдо и гърне със сидър, своята половинка бира, бутилката си вино или стомна вода и цялото население взе участие в това велико общо угощение като у древните християни, благославяйки Господа. Шест хиляди граждани споделиха една трапеза, свещената трапеза на братството!
Бийо беше героят на деня. Той щедро сподели почестите, отдавани на него, с кмета и Питу.
Не е нужно да казваме, че по време на фарандолата Питу намери начин да подаде ръка на Катрин; не е нужно да споменаваме, че Питу намери начин да седне на масата до Катрин.