— Да — рече Бийо, сядайки обратно, — и ще вечеря с нас, ако не е вечерял. Жено — добави той, — отвори вратата на дядо Клуис.
Майка Бийо се надигна и отиде да отвори вратата, докато Питу, вперил очи в Катрин, се питаше какво ли толкова ужасно нещо би могло да причини нейната бледност.
Дядо Клуис влезе. С една и съща ръка той държеше на рамото си пушката на арендатора и един заек, който очевидно беше убил с тази пушка. Спомняте си, че дядо Клуис беше получил разрешение от господин херцог Д’Орлеан да убива през ден по един питомен и по един див заек.
Както изглежда, този ден беше на дивия заек.
Той вдигна другата ръка, която не беше заета, към нещо като калпак от нещавена кожа, който обикновено носеше и от който беше останала само кожата, и тя изподраскана от ежедневното преминаване през гъсталаците, през които минаваше дядо Клуис, почти толкова безчувствен към трънаците, колкото и един тригодишен глиган.
— Господин Бийо и вие, компания — каза той, — за мен е чест да ви поздравя.
— Добър ден, дядо Клуис — отвърна Бийо. — О, вие си държите на думата, благодаря.
— Уговореното си е уговорено, господин Бийо. Вие ме срещнахте тази сутрин и ми казахте така: „Дядо Клуис, понеже сте голям стрелец, подберете ми една дузина куршуми с калибъра на моята пушка, ще ми направите услуга.“ На което аз ви отвърнах: „За кога ви трябва това, господин Бийо?“ Вие ми казахте: „За тази вечер, няма грешка.“ Тогава аз казах: „Добре, ще ги имате“, и ето ги!
— Благодаря, дядо Клуис — каза Бийо. — Ще вечеряте с нас, нали?
— О, много сте любезен, господин Бийо! Но не съм гладен.
Дядо Клуис мислеше, че доброто възпитание изисква, когато му предложат да седне, да казва, че не е уморен, а когато го поканят на вечеря, да казва, че не е гладен. Бийо знаеше това.
— Няма значение — каза той, — седнете все пак на масата. Има и за ядене, и за пиене и ако не ядете, ще пиете.
В това време стрина Бийо съвсем незабелязано бе поставила на масата една чиния, прибори и салфетка. После приближи един стол.
— По дяволите! Щом толкова настоявате — каза бай Клуис.
И той остави пушката в единия от ъглите, подхвърли заека си на перваза на бюфета и дойде да седне на масата. Той се оказа седнал право срещу Катрин, която го гледаше с ужас.
Благото и спокойно лице на стария горски пазач изглеждаше толкова малко създадено да внушава подобно чувство, че Питу не можеше да разбере вълненията, които издаваше не само лицето на Катрин, но и нервната тръпка, разтърсваща цялото й тяло.
В това време Бийо напълни чашата и чинията на своя сътрапезник, който въпреки че бе заявил, че няма нужда от нищо, храбро нападна и едното, и другото.
— А, ето едно хубаво вино, господин Бийо! — каза той, сякаш за да отдаде почит на истината. — И агнешкото е чудесно! Изглежда вие сте привърженик на поговорката, която казва: „Агнетата трябва да се ядат много млади, а виното да се пие много старо.“
Никой не отвърна на шегата на дядо Клуис, който като видя, че разговорът замлъква и си помисли, че като сътрапезник е задължен да го поддържа, продължи:
— Значи, казах си аз така: „Бога ми, днес е ред на дивите зайци. Все едно в коя част на гората ще го гръмна. Ще ида, значи, да убия заек в района на чичо Лажьонес. Тъкмо ще видя докъде една украсена със сребро пушка изпраща куршума.“ Та, значи, излях тринайсет куршума, вместо дванайсет. Бога ми! Добре ги изстрелва куршумите вашата пушка.
— Да, зная това — отвърна Бийо, — тя е добро оръжие.
— Виж ти, дванайсет куршума! — отбеляза Питу. — Не беше ли печелила някаква награда тази пушка, господин Бийо?
— Не — отвърна Бийо.
— А, ама аз я познах! „Накичената със сребро“, както я наричат в околността — продължи Питу. — Виждал съм я какво прави на празника в Бурсон преди две години. Вижте! Тя спечели сребърните прибори, с които се храните, госпожо Бийо, и купата, от която пиете, госпожице Катрин… О! — провикна се Питу, изплашен. — Но какво ви е, госпожице?
— На мен ли?… Нищо — каза Катрин, отваряйки полузатворените си очи и изправяйки се на стола си, върху чиято облегалка се беше отпуснала почти в припадък.
— На Катрин ли? Какво искаш да й е? — попита Бийо и сви рамене.
— Точно така — продължи бай Клуис, — трябва да ви кажа, че във вехтите железарии при оръжейника Монтагон намерих един калъп за куршуми… Ах, колко рядко нещо е калъпът, когато ви трябва такъв. Тези дяволски малокалибрени пушкала на Льоклер, почти всички са двайсет и четвърти калибър212, което не им пречи да са далекобойни, Бог знае докъде. Та, значи, намерих аз един калъп с калибъра на вашата пушка, обаче малко по-малък. Но това не е беда, напротив, като обвиете куршума в кожа, намазана със смазка… В движение ли ще стреляте или по неподвижна цел?
212
Калибърът при ловното оръжие се определя от броя на куршумите, излети от един английски фунт (0,453 кг) олово, които могат да се поберат в цевта — бел.прев.