— Има надежда! През нощта не можеш да се прицелиш така добре, както през деня, а и ръката не е толкова сигурна, когато стреляш по човек, а не по вълк или глиган.
И като повдигна Катрин, поиска да я отнесе на ръце. Но тя, с могъщо усилие на волята си, събра всичките си сили, изплъзна се и стъпи на земята и като спря Питу с ръка, го попита:
— Къде ме водиш?
— Ами, госпожице — каза съвсем учуден Питу, — водя ви обратно в стаята ви.
— Питу — каза Катрин, — имаш ли някое място, където да ме скриеш?
— О! Ако става въпрос за това, госпожице — каза Питу, — и да нямам, ще намеря.
— Тогава — каза Катрин, — отведи ме.
— Ами фермата?…
— Надявам се след пет минути да съм излязла, за да не се върна повече.
— Ама баща ви?…
— Всичко е свършено между мене и човека, който искаше да убие любимия ми.
— Но, все пак, госпожице — осмели се Питу.
— А! Отказваш ли да ме придружиш, Питу? — попита Катрин, като пусна ръката на младежа.
— Не, госпожице Катрин. Опазил ме Бог!
— Е, добре, тогава ме последвай.
И тръгвайки, Катрин премина от овощната в зеленчуковата градина. В края на зеленчуковата градина имаше една малка врата, която водеше към долината на Нуе. Катрин я отвори, без да се колебае, извади ключа, заключи два пъти след себе си и Питу и хвърли ключа в един кладенец, долепен до стената.
После с твърда крачка, пресичайки нивите, тя се отдалечи, облегната на ръката на Питу, и двамата скоро изчезнаха в долината, която се простира от село Писльо до фермата в Нуе.
Никой не ги видя да тръгват и само Бог знаеше къде Катрин ще намери убежището, обещано й от Питу.
60.
В която бурята е преминала
И при човешките бури е както при небесните урагани. Небето се покрива с облаци, бляскат светкавици, земята сякаш се олюлява на оста си. Има един момент на ужасяващ пароксизъм213, когато се мисли за пълното унищожение на хората и нещата, когато всеки се тресе, побиват го тръпки и той вдига ръце към Господа като към едничкото добро, към единствената милост. После, малко по малко, всичко се успокоява, мракът се разпръсва и идва денят — слънцето се възражда отново, цветята се разтварят, дърветата се разшумяват, хората тръгват по своите работи, удоволствия и любов. Животът се смее и пее покрай пътищата и на прага на вратите, а никого не го е грижа за онази пустиня, в която се е превърнало мястото, където е паднала гръмотевицата.
Така стана и във фермата — несъмнено през цялата нощ бе имало страховита буря в сърцето на човека, който беше замислил и привел в изпълнение плана си за отмъщение. Когато откри бягството на дъщеря си, когато напразно потърси следите от стъпките й, когато я повика — най-напред с гневен, а след това с умоляващ глас, а после с глас, изпълнен с отчаяние, и никой не отговори на тези повиквания, нещо жизненоважно се скърши в този могъщ организъм. Но накрая, когато тази буря от викове и заплахи, която бе придружена от гръмотевици и мълнии като небесните бури, беше последвана от тишината на изтощението; когато кучетата, нямащи вече причини за безпокойство, престанаха да вият; когато дъждът, примесен с градушка заличи следата от кръв, която подобно на наполовина развързан пояс обикаляше едната страна на фермата; когато времето — онзи безчувствен и ням свидетел на всичко онова, което става тук, долу, отърси от бронзовите си криле последните часове на нощта, нещата поеха обичайния си ход. Портата за коли изскърца гръмко на ръждясалите си панти. Надничарите заизлизаха — едни за сеитба, други за бран, трети, за да отидат при плуговете. После, на свой ред, се появи и Бийо, кръстосвайки долината във всички посоки. Най-накрая, когато денят вече се беше надигнал съвсем, останалата част от селото се пробуди и някои, които не бяха спали така добре, както другите, говореха полулюбопитно, полубезгрижно:
— Кучетата на чичо Бийо виеха страшно тази нощ и се чуха два пушечни изстрела откъм фермата…
И това беше всичко. Когато бай Бийо се прибра, както обикновено, в девет часа, за да закуси, жена му го попита:
— Кажи ми, мъжо, къде е Катрин? Знаеш ли?
— Катрин ли?… — отвърна арендаторът с усилие. — Въздухът във фермата не беше добър за нея и тя замина в Солон при леля си…
— Аха! — рече стрина Бийо. — И дълго ли ще остане при леля си?
— Докато не се оправи — отвърна арендаторът.
Майка Бийо въздъхна и бутна настрани чашата си кафе с мляко. От своя страна, арендаторът направи усилие да хапне. Но при третия залък, сякаш храната го задавяше, той взе бутилката с бургундско за гърлото и я опразни на една трета. После попита с прегракнал глас: