Случайността се намеси — докато се раздаваха брошурите, доктор Жилбер, който присъстваше всеки ден на дебатите в Събранието, особено когато тези дебати бяха за нещо важно, мина покрай мястото, където се беше разположил амбулантният търговец.
Може би, унесен в мислите си, той изобщо нямаше да обърне внимание на групите и шума. Но с обичайната си дързост Мирабо го хвана под ръка и го отведе при разпространителя на брошурите. Онзи направи за Жилбер същото, което правеше и за другите, сиреч протегна ръка към него и каза:
— Гражданино, вземи „Голямото предателство на господин Дьо Мирабо“!
Но при вида на Жилбер езикът и ръката му замръзнаха като парализирани. Жилбер го изгледа на свой ред, пусна с отвращение брошурата да падне и се отдалечи, казвайки:
— Мръсна работа е това, което вършите тук, господин Бозир!
И като хвана под ръка Мирабо, той продължи пътя си към Събранието, което се бе преместило от архиепископството в манежа.
— Ама вие познавате ли този човек? — попита Мирабо Жилбер.
— Познавам го, както се познават такива хора — каза Жилбер. — Това е един бивш полицейски пристав, картоиграч и мошеник. Станал е клеветник, защото няма друга работа.
— Ах! — прошепна Мирабо, поставяйки длан там, където беше сърцето му и където имаше само един портфейл, съдържащ парите от двореца. — Ако клеветеше…
И мрачен, големият оратор продължи пътя си.
— Какво — попита Жилбер, — нима ще бъдете толкова малко философ, та да се оставите да ви повали подобна атака?
— Аз ли? — провикна се Мирабо. — Ах, докторе, вие не ме познавате!… Те казват, че съм се продал, когато просто трябва да кажат, че ми е платено! Е, добре, утре купувам разкошна къща, утре си вземам кола, утре имам готвач и поддържам трапеза за гости. Повален, аз? И какво значение имат вчерашната популярност и днешната непопулярност? Та нямам ли бъдеще?… Не, докторе, това, което ме съсипва, е едно дадено обещание, което вероятно няма да мога да изпълня. Това са грешките, бих казал по-точно предателствата на двора, според мен. Видях кралицата, нали? Тя изглеждаше изпълнена с доверие към мен. За миг помечтах — безсмислена мечта при подобна жена, — та, за миг помечтах да бъда не министър на краля, като Ришельо, а министър… — нека го кажем по-точно, защото на световната политика няма да й стане по-зле от това, — любовник на една кралица, като Мазарини218. Е, добре, а какво прави тя? Същия ден, в който се раздели с мен, написала на своя пратеник в Германия, на господин Флашсланден: „Кажете на брат ми Леополд, че следвам съвета му. Че ще си послужа с господин Дьо Мирабо, но няма нищо сериозно в отношенията ми с него.“
— Сигурен ли сте? — каза Жилбер.
— Сигурен съм, абсолютно сигурен… И това не е всичко — знаете ли за какво ще става въпрос днес в Събранието?
— Зная, че ще става въпрос за война, но съм лошо осведомен за причините за тази война.
— О, Боже мой! — каза Мирабо. — Много е просто. Европа е разделена на две страни — Австрия и Русия от едната, и Англия и Прусия от другата, но те са движени от една и съща омраза, омразата към революцията. За Русия и Австрия не е трудно да се обясни, революцията им е толкова присъща. Но за либерална Англия и за философска Прусия е необходимо време, за да се решат да преминат от единия полюс към другия, да се откажат, да се отрекат, да признаят, че са такива, каквито са в действителност — врагове на свободата. От своя страна, Англия видя, че Брабант протяга ръка на Франция. Това ускори нейното решение. Нашата революция, драги ми докторе, е жизнена и заразителна. Тя е нещо повече от национална революция, тя е общочовешка революция. Ирландецът Бърк, ученик на йезуитите от Сен-Омер, ожесточен враг на господин Пит, пусна срещу Франция един манифест, който му беше платен с хубаво звънко злато от господин Пит. Англия няма да обяви война на Франция… Не, още няма да се осмели. Но тя изоставя Белгия на император Леополд и ще отиде и накрай света, ако се наложи, за да търси свада с нашата съюзничка Испания. Обаче Луи XVI уведоми вчера Събранието, че въоръжава четиринайсет кораба. За това е днес голямата дискусия в Събранието. На кого принадлежи военната инициатива? Ето това е въпросът. Кралят вече загуби вътрешните работи, загуби и правосъдието. Ако загуби и военното министерство, какво ли ще му остане? От друга страна — нека си говорим откровено тук, скъпи докторе, това е въпросът, по който не смеят да говорят в камарата — от друга страна, кралят е подозрителен. Досега революцията не е свършила друго — и аз съм допринесъл най-много за това, нека се похваля, — освен да прекърши шпагата в ръката на краля. От всички власти най-опасно е да се оставя в ръцете му военното министерство, разбира се. Е, добре, верен на даденото обещание, аз ще поискам да му бъде оставено това министерство, ще рискувам популярността си, живота си може би, подкрепяйки това искане. Ще накарам да приемат един декрет, който ще направи от краля победоносен лидер. Обаче какво прави кралят в същото време? Кара чрез пазителя на печатите да му търсят в архивите на парламента старите възражения срещу Генералните щати, разбира се, за да съчини тайно възражение срещу Събранието. Ах! Ето къде е нещастието, драги Жилбер, правят се тайно твърде много неща и твърде малко откровено, публично и с открито лице. Ето защо, чувате ли, ето защо искам аз, Мирабо, да се знае, че съм за краля и кралицата, защото наистина съм. Вие ми казвате, че това безчестие, насочено срещу мен, ме смущава. Съвсем не, докторе, служи ми. Необходимо е за мен, както са необходими на бурите, за да избухнат, тъмните облаци и противоположните ветрове. Елате, елате, докторе, и ще видите едно хубаво заседание, обещавам ви!
218
Кардинал Мазарини е бил любовник на Ана Австрийска, женена за Луи XIII, регентка по времето на малолетието на сина си Луи XIV — бел.ред.