— О! По отношение на последното, скъпи докторе — каза Мирабо, — ще бъдете послушан чудесно. Страстните любовни връзки ми се отразиха твърде зле, за да започна отново. Три години затвор, една смъртна присъда и самоубийството на жената, която обичах, заради друг, ме излекуваха от подобен род любов. За миг, както ви казах, помечтах за нещо голямо. Помечтах за връзка като тази на Елизабет с Есекс, на Ана Австрийска с Мазарини или на Екатерина II с Потьомкин. Но това беше само мечта. Какво искате! Не съм видял повече жената, за която се боря, и вероятно няма да я видя никога вече… Вижте, Жилбер, няма по-голямо наказание от това, да чувствате, че носите у себе си огромни проекти, просперитета на едно кралство, триумфа на своите приятели, унищожението на враговете и поради една лоша прищявка на случайността, поради един каприз на съдбата всичко това да ви се изплъзне. О! Как ме накараха да изкупвам младежките си лудории, как ще ги изкупят самите те! Но, в края на краищата, защо ме подозират? С изключение на два или три случая, в които ме подтикнаха към крайности и се наложи да ги ударя, за да имат представа за силата на ударите ми, нима не съм бил винаги изцяло техен, от началото до края? Не бях ли за абсолютното вето, когато господин Некер се задоволи с прекратяващо вето? Не бях ли против онази нощ на четвърти август, в която изобщо не взех участие и която лиши благородничеството от привилегиите му? Не протестирах ли срещу Декларацията за правата на човека не защото съм помислил, че трябва изобщо да бъде отхвърлена, а защото смятах, че денят за тяхното провъзгласяване още не е дошъл? Днес, в края на краищата, не им ли послужих така, както не биха и могли да се надяват? Не постигнах ли — за сметка на моята чест, моята популярност и моя живот — за тях повече, отколкото би могъл да постигне някой, бил той министър или принц? И когато помисля — размислете добре върху това, което ще ви кажа, велики философе, защото падането на монархията може би се корени в този факт — когато помисля аз, който трябва да гледам на това като на голяма милост, толкова голяма, че ми бе оказана само веднъж, да видя кралицата; когато помисля, че ако баща ми не беше умрял в навечерието на превземането на Бастилията; че ако благоприличието не ме беше въздържало да се показвам пред хората на по-следващия ден след тази смърт — деня, в който Лафайет беше назначен за генерал на Националната гвардия, а Байи за кмет на Париж, — аз щях да бъда назначен за кмет на мястото на Байи! О! Тогава нещата щяха да се променят, кралят веднага щеше да изпита нужда да установи отношения с мен. Щях да му внуша мисли, различни от тези, относно управлението на един град, който е приютил в гръдта си революцията. Щях да завоювам доверието му и щях да го накарам да вземе, преди злото да е пуснало такива дълбоки корени, предпазни мерки. Вместо това, аз съм прост депутат, човек, когото подозират, ревнуват, страхуват се от него, мразят го, клеветят го пред кралицата! Ще повярвате ли, докторе? Когато ме видя в Сен Клу, тя пребледня. Е, толкова е просто! Нима не са я накарали да повярва, че аз съм този, който предизвика пети и шести октомври? Е, добре, през тази година бих могъл да направя всичко онова, което ми попречиха да направя, докато днес, ах, днес много се страхувам, че както за моето здраве, така и за това на монархията е твърде късно.
И Мирабо с израз на силна болка, изписан по цялото му лице, хвана с пълна шепа плътта на гърдите си над стомаха.
— Страдате ли, графе? — попита Жилбер.
— Като прокълнат грешник! Има дни, в които мисля, че посредством клеветата постигах спрямо духа си онова, което се постига при организма чрез арсеника… Вярвате ли в отровата на Борджиите или в аква тофана223 и в праха за наследяване от Воазен, докторе? — попита, подсмихвайки се, Мирабо.
— Не. Но вярвам, че нажеженото острие прогаря ножницата и че лампата с голям пламък кара стъклото й да се пръсне.
Жилбер извади от джоба си малък кристален флакон, съдържащ зеленикава течност колкото два напръстника.
— Вземете, графе — каза му той, — ще направим един опит.
— Какъв? — каза Мирабо, гледайки любопитно флакона.
— Един от моите приятели, който бих желал да бъде и ваш и който е много силен във всички естествени науки и дори, както претендира, в окултните, ми даде рецептата на това лекарство като върховна противоотрова, като универсална панацея, почти еликсир на живота. Често, когато съм бил обхващан от онези мрачни мисли, които довеждат нашите съседи от Англия до меланхолия, до сплин и дори до смърт, съм изпивал по няколко капки от тази течност и трябва да кажа, че ефектът е бърз и оздравителен. Бихте ли искали на свой ред и вие да опитате?
223
Аква тофана — силна отрова, разпространена през Средновековието, наречена по името на изобретателката й, вдовицата Тофана от Перуджа — бел.прев.