После се обърна към младежа:
— Нали ще ми простите, господине, че умирих Картуш? Да вървим да разгледаме къщата на приятеля на народа, понеже пожелахте да ни я покажете.
Младежът се отдръпна, за да пропусне Мирабо, който, впрочем, изглежда не се нуждаеше от водач и познаваше много добре къщата.
Без да се спира на приземния етаж, той бързо се изкачи по стълбата, украсена с желязно перило, изработено твърде изкусно, казвайки:
— Оттук, докторе, оттук.
Действително, с обичайното си увлечение и с навика да господства, свойствен на характера му, от зрител Мирабо се бе превърнал в актьор; от обикновен посетител в господар на къщата. Жилбер го последва.
В това време младежът повика баща си, човек на петдесет-петдесет и пет години и двете си сестри, девойки на петнайсет и осемнайсет години, за да им разкаже какъв странен гост е приел току-що.
Докато им разказваше историята за укротяването на Картуш, Мирабо показваше на Жилбер работния кабинет, спалнята и салона на маркиз Дьо Мирабо и понеже всяка посетена стая му навяваше спомен, Мирабо разказваше история след история с чара и увлечението, които му бяха присъщи.
Собственикът и неговото семейство слушаха този чичероне227, който им разказваше историята на собствената им къща, широко отворили очи и уши, за да виждат и чуват.
След като посетиха апартамента на горния етаж и камбаната на църквата в Аржантьой удари седем часа, Мирабо несъмнено се уплаши, че няма да му стигне времето за това, което му оставаше да свърши, и запрепира Жилбер да слизат, давайки му пример, като прескочи наведнъж първите четири стъпала.
— Господине — каза тогава собственикът на къщата, — след като знаете толкова много истории за маркиз Дьо Мирабо и знаменития му син, струва ми се, че бихте могли, ако пожелаете, да ни разкажете историята за тези четири стъпала, която няма да е по-малко любопитна от останалите ви истории.
Мирабо спря и се усмихна.
— Наистина — каза той, — но бих предпочел да я отмина с мълчание.
— И защо така, графе? — попита докторът.
— Бога ми, съдете сам. Излизайки от кулата във Венсен, където беше престоял осемнайсет месеца, на Мирабо, който беше навършил възраст, двойна на тази на блудния син, и не се и съмняваше, че се готвят да заколят угоения телец по случай завръщането му228, му хрумна мисълта да поиска полагащото му се по закон. Имаше две причини, поради които Мирабо беше зле приет в бащината си къща. Най-напред той излизаше от Венсен въпреки желанието на маркиза, а след това влизаше в дома, за да иска пари. От това последва, че маркизът, зает да довърши едно човеколюбиво дело, се надигна, щом видя сина си, при първите думи, които той произнесе, хвана бастуна и се нахвърли, щом чу думата „пари“. Графът познаваше баща си, но все пак се надяваше, че трийсет и седемте му години ще го спасят от заплашващия го пердах. Графът разбра грешката си, когато ударите с бастун заваляха по раменете му.
— Как! Удари с бастун? — каза Жилбер.
— Да, истински удари с бастун, не като онези, които се раздават и получават в пиесите на Молиер, поставени в „Комеди франсез“, ами истински удари с бастун, които могат да ти разцепят главата или да ти строшат ръцете.
— И какво направи граф Дьо Мирабо? — попита Жилбер.
— По дяволите! Направи същото, което направил и Хораций в първата си битка, побягна. За нещастие той нямал щит като Хораций, защото вместо да го хвърли, както направил този, който възпял Лидия229, той би го използвал, за да отбие ударите. Но тъй като го нямаше, той прескочи първите четири стъпала на стълбата, почти както аз направих току-що, но може би по-бързо. Стигнал там, той се обърна и като вдигна на свой ред бастуна, каза на баща си: „Спрете там, господине, четири стъпала по-надолу няма вече роднини!“ Това бил един твърде лош каламбур, който все пак спрял стареца по-добре от всеки разумен довод. „Ах! Какво нещастие, че лицето, раздаващо правосъдие, умря, щях да му пиша за това — каза той“. Мирабо — продължи разказвачът — беше твърде добър стратег, за да не се възползва от предложения му случай и да отстъпи. Той слезе по останалите стъпала почти толкова бързо, колкото бе слязъл и по първите, и за свое голямо огорчение никога не се завърна в къщата. Голям нехранимайко е този граф Дьо Мирабо, нали, докторе?
— О, господине! — каза младежът, приближавайки се до Мирабо с умолително сплетени ръце, сякаш искаше прошка от госта за това, че е на съвсем противоположно мнение. — Кажете по-добре един велик човек!
227
От итал. cicerone от лат. Cicero; водач на посетители на забележителни места, музеи и т.н., който обяснява и показва забележителностите; гид — бел.ред.
228
Притчата за блудния син: Лука, 15, 11–23, в която завръщайки се в родното си място разорен и гладен след години на странство, синът на един богат човек е посрещнат от баща си с почести и най-хубавото месо — бел.ред.
229
Лидия — любовница на Хораций, която той възпява в своите „Оди“, I, VIII. Бягството на Хораций било от битката при Филипи (42 г. пр. н. е.) — бел.фр.изд.