И той болезнено се изсмя.
— Господине — каза един глас, белязан с онзи оттенък на недодяланост и упрек, който е присъщ само на набожниците, — в църквата не бива да се смеете!
Мирабо обърна обляното си в сълзи лице по посоката, от която идваше гласът, и забеляза един свещеник.
— Господине — отвърна той благо, — да не би да сте свещеникът, който служи в този параклис?
— Да… Какво желаете?
— Имате ли много бедни във вашата енория?
— Повече, отколкото хора, склонни да направят подаяние…
— Значи познавате няколко милостиви сърца, няколко човеколюбиви души?…
Свещеникът се разсмя.
— Господине — отбеляза Мирабо, — мисля, че вие ми оказахте честта да ми кажете, че не бива човек да се смее в църквите…
— Господине! — каза уязвен свещеникът. — Да не би да искате да ме учите?…
— Не, господине, искам да ви докажа, че хората които вярват, че е тяхно задължение да се притичат на помощ на събратята си, не се срещат толкова рядко, колкото си мислите. И така, господине, по всяка вероятност ще се заселя в замъка на Маре. Е, добре, всеки работник, който няма работа, ще намери там такава с добро заплащане; всеки гладен старец ще намери там хляб; всеки болен, каквито и да са политическите и религиозните му убеждения, ще намери помощ. И от днес нататък за тази цел аз ви предлагам, господин кюре, кредит от хиляда франка месечно.
И като откъсна лист от бележника си, той написа с молив върху този лист:
Важи за сумата от дванайсет хиляди франка, с които господин кюрето на Аржантьой може да се разпорежда от мое име, по хиляда франка месечно, които ще бъдат използвани от него за добри дела от деня, в който се заселя в замъка Маре.
Написано в църквата на Аржантьой, пред олтара на Девата.
И действително Мирабо написа тази менителница и я подписа върху олтара на Девата.
След като менителницата беше написана и подписана, той я връчи на кюрето, което беше изумено още преди да прочете подписа и остана още по-изумено, след като го прочете.
После той излезе от църквата, като направи знак на доктор Жилбер да го последва.
Отново се качиха в колата.
Колкото и малко да беше останал Мирабо в Аржантьой, той беше оставил след себе си два спомена за своето минаване, които щяха да оставят следи и в бъдеще.
Свойство на подобни натури е да създават събития навсякъде, където стъпи кракът им.
Той беше като Кадъм230, посял войници в земята на Тива.
Той беше Херкулес, пръснал по лицето на земята своите дванайсет подвига.
И днес още — все пак Мирабо е мъртъв от шейсет години — и днес още, ако спрете в Аржантьой на местата, на които описахме, че спря Мирабо, ако къщата не е необитаема и църквата не е празна, ще намерите някой, който ще ви разкаже с всички подробности и така, сякаш това е станало вчера.
Колата вървя по голямата улица чак до края й. После напусна Аржантьой и тръгна по пътя за Безон. Не бяха изминали и стотина крачки, когато Мирабо видя вдясно от себе си дървесните туфи на един парк, разделени от плочестите покриви на замъка и пристройките му. Това беше Маре.
От дясната страна на пътя, по който вървеше колата, преди да се стигне до по-малкия път, който се отклоняваше от големия, за да стигне до вратите на замъка, имаше бедна закътана колиба. Пред прага на тази колиба жена беше седнала на дървена табуретка, държейки в ръце едно слабичко, бледо, обхванато от треска дете. Майката, люлеейки този полутруп, вдигаше очи към небето и плачеше. Мирабо отдалеч впери очи в това тъжно зрелище.
— Докторе — каза той на Жилбер, — аз съм суеверен като древните. Ако това дете умре, няма да взема замъка Маре. Вижте го, това ви засяга.
И той спря колата срещу колибата.
— Докторе — подхвана той, — тъй като имам само още двайсетина минути от деня, за да посетя замъка на светло, ще ви оставя тук. Вие ще ме настигнете и ще ми кажете дали детето е спасено.
После каза на майката:
— Добра жено, ето този господин е един голям лекар, благодарете на Провидението, което ви го изпраща, — той ще се опита да излекува детето ви.
Жената не знаеше дали не сънува. Тя стана, носейки детето си на ръце и мърморейки благодарности. Жилбер слезе.
Колата продължи пътя си. Пет минути по-късно Тейш звънеше на желязната врата на замъка. Измина известно време, без да се появи никой. Най-накрая един човек, по чийто костюм лесно можеше да се отгатне, че е градинарят, дойде да отвори.
Мирабо се осведоми най-напред за състоянието, в което беше замъкът. Според градинаря замъкът бил напълно обитаем и на пръв поглед, трябва да се признае, че изглеждаше точно така. Той представляваше част от имението на абатството Сен Дьони, като главна квартира на настоятеля на Аржантьой, и се продаваше вследствие приетия декрет за отнемане на богатствата на духовенството. Както вече казахме, Мирабо го познаваше. Но никога не беше имал случай да го разгледа така внимателно, както при сегашните обстоятелства.