След като портата беше отворена, те попаднаха в първия, почти квадратен двор. Надясно беше павилионът, обитаван от градинаря. Наляво имаше втори павилион, който с кокетността на украсата си, поне външно, будеше за миг съмнение, че е събрат на първия.
Но украшенията го бяха превърнали от прост павилион в почти аристократично жилище. Гигантски розови храсти, покрити с цвят, го обличаха в пъстра дреха, докато един пояс от лози го опасваше през средата като зелен шнур. Всеки от прозорците беше закрит от завеса от карамфили, хелиотропи, обички, чиито дебели клони и разцъфнали цветове възпираха и слънцето, и погледите да проникнат във вътрешността. Една малка градинка, цялата изпълнена с лилии, кактуси, нарциси, който отдалеч би могло да се каже, че е избродиран от ръката на Пенелопа231, достигащ до къщата, се простираше по цялата дължина на този първи двор, в чудесно съответствие с гигантската плачеща върба и великолепните брястове, посадени на противоположната страна.
Вече споменахме за страстта на Мирабо към цветята. Като видя този павилион, потънал сред рози, тази очарователна градина, която сякаш беше част от малката къща на Флора232, той нададе вик на радост.
— О! — каза той на градинаря. — Дава ли се под наем или продава ли се този павилион, приятелю?
— Разбира се, господине — отвърна той, — защото е част от замъка, а замъкът се дава под наем или може да бъде купен. Само че в този момент е обитаван. Но тъй като няма лице, което да разпореди правосъдие, ако господинът се спазари за замъка, ще може да отпрати личността, живееща там.
— Аха! — каза Мирабо. — И каква е тази личност?
— Една дама.
— Млада ли е?
— На трийсет-трийсет и пет години.
— Красива ли е?
— Много красива.
— Добре — каза Мирабо, — ще видим. Една хубава съседка нищо не вреди… Покажете ми замъка, приятелю.
Градинарят тръгна пред Мирабо, премина по един мост, който отделяше първия двор от втория и под който минаваше нещо като малка река. Там градинарят се спря.
— Ако господинът не пожелае да безпокои дамата от павилиона — каза той, — ще бъде много лесно, тъй като тази малка река отделя напълно частта от парка, принадлежаща към павилиона, от останалата част от градината — тя ще бъде в своята част, а господинът в своята…
— Хубаво, хубаво — каза Мирабо. — Да видим замъка.
И той пъргаво изкачи петте стъпала на парадното стълбище. Градинарят отвори главната врата. Тази порта водеше към един вестибюл с мазилка, имитираща мрамор, с ниши, украсени със статуи, и колони, украсени с вази по модата на времето. Една врата встрани от вратата за влизане водеше към градината. Надясно от вестибюла бяха билярдната и трапезарията. Наляво — два салона, един голям и един малък. Това разположение се хареса твърде на Мирабо, който, впрочем, изглеждаше разсеян и нетърпелив.
Качиха се на първия етаж. Той се състоеше от един салон, чудесно разположен, за да бъде превърнат в работен кабинет и от три или четири господарски спални. Прозорците на салона и на спалните бяха затворени. Мирабо отиде лично до един от прозорците и го отвори. Градинарят искаше да отвори останалите, но Мирабо му направи знак с ръка. Градинарят се спря.
Точно под прозореца, който бе отворил Мирабо, в подножието на една огромна плачеща върба една жена четеше полуизлегната, докато едно дете на пет-шест години играеше на няколко крачки от нея по моравите и цветните лехи. Мирабо разбра, че това е дамата от павилиона.
Беше невъзможно да има по-грациозно и елегантно облекло от това, в което беше тази жена с нейния пеньоар от муселин, украсен с дантели, покриващ един къс жакет от бяла тафта, с плисирани розови и бели панделки; с полата й от бял муселин с розови и бели плисирани волани като жакета и корсаж от розова тафта с връзки в същия цвят и капюшона й, украсен с дантели, падащи като воал, през които сякаш през омара можеше да се различи лицето й.
Фини, дълги ръце с аристократични нокти; крачета като на дете, обути в малки пантофки от бяла тафта с розови връзки, допълваха това хармонично и съблазнително съчетание.
Детето, изцяло облечено в бяла коприна, носеше — странна смесица, при все това много разпространена по онова време, — малка шапка в стил Анри IV и един от онези трицветни пояси, които наричаха пояси на нацията. Такъв, впрочем, беше и костюмът, който носеше младият дофин последния път, когато се беше появил заедно с майка си на балкона в Тюйлери.