Знакът, направен от Мирабо, имаше за цел да не бъде безпокоена хубавата читателка.
Това беше, значи, жената от павилиона с цветята. Това беше кралицата на градината с лилиите, кактусите и нарцисите. Това бе в крайна сметка онази съседка, която Мирабо, чийто ум винаги бе склонен към сладострастие, би си избрал, ако случайността не му я беше довела.
Известно време той поглъщаше с очи очарователното създание, неподвижно като статуя, което не знаеше, че е обгърнато от един пламенен поглед. Но било случайно, било поради магнетичния ток очите й се откъснаха от книгата и се обърнаха по посока на прозореца.
Тя забеляза Мирабо, нададе лек вик от изненада, стана, повика сина си и се отдалечи, държейки го за ръка, не без да обърне два-три пъти глава, и изчезна заедно с детето между дърветата, в промеждутъците, между които Мирабо проследи различните появявания на блестящия й костюм, чиято белота се бореше с първите сенки на нощта. На вика от изненада на непознатата Мирабо отвърна с вик на учудване. Тази жена имаше не само кралско държание, но освен това, доколкото дантеленото покривало, скрило наполовина лицето й позволяваше да се съди, и чертите на Мария-Антоанета.
Детето добавяше допълнителна прилика. То беше точно на възрастта на второто дете на кралицата; на кралицата, чието държание, чието лице, чиито най-дребни движения бяха останали толкова живи не само в спомена, но бихме казали нещо повече, в сърцето на Мирабо. След срещата в Сен Клу той би познал кралицата навсякъде, където би я срещнал, та дори и ако бъдеше обвита от божествения облак, с който Вергилий обвива Венера, когато тя се явява на своя син на брега на Картаген233.
Какво странно чудо бе довело в парка на къщата, която Мирабо искаше да наеме, една тайнствена жена, която, ако не беше кралицата, можеше най-малкото да бъде неин жив портрет?
В този момент Мирабо усети една ръка върху рамото си.
65.
В която влиянието на непознатата дама започва да се усеща
Мирабо се обърна, потрепервайки. Този, който беше сложил ръка на рамото му, беше доктор Жилбер.
— А! — каза Мирабо. — Вие ли сте, драги докторе? Е, какво?
— Ами какво — каза Жилбер, — прегледах детето.
— И надявате ли се да го спасите?
— Един лекар никога не бива да губи надежда, било то и пред лицето на смъртта.
— По дяволите — каза Мирабо, — това ще рече, че болестта е тежка.
— Нещо повече от тежка, драги графе, тя е смъртоносна.
— Каква е тази болест?
— Не бих и желал друго, освен да навляза в някои подробности по този въпрос, като се има предвид, че тези подробности няма да бъдат безинтересни за човек, взел решение, без да знае на какво се излага, да живее в този замък.
— Ей! — каза Мирабо. — Да не би да ми кажете, че има риск от чума?
— Не, но ще ви кажа как бедното дете е прихванало треската, от която, по всяка вероятност, ще умре до една седмица. Майка му е косила сеното на замъка заедно с градинаря и за да бъде по-свободна, оставила детето си на няколко крачки от рововете със застояла вода, които опасват парка. Добрата жена, нямаща си никаква представа за двойното влияние на земята, сложила малкото създание да легне на сянка, без да се досети, че до един час сянката ще се отдръпне и ще го огрее слънцето. Когато дошла да потърси детето си, привлечена от виковете му, тя го намерила двойно засегнато — твърде дългото излагане на слънце поразило младия му мозък и поемането на блатните изпарения, които причиняват онзи вид отравяне, наречен блатно отравяне.
— Извинете ме, докторе — каза Мирабо, — но не ви разбирам добре.
— Хайде де, не сте ли чували за треската от Понтинските блата? Не ви ли е известна поне репутацията на смъртоносните миазми от блатистите брегове в Тоскана? Не сте ли чели у великия флорентински поет за смъртта на Толомей234?
— Разбира се, докторе, но като светски човек и като поет, а не като химик и лекар. Кабанис ми разправяше нещо подобно последния път, когато го видях, по повод на залата на Манежа, където сме много зле. Той твърдеше дори, че ако не излизам по три пъти на заседание, за да подишам въздуха на Тюйлери, ще умра отровен.
— И Кабанис има право.
— Бихте ли ми го обяснили, докторе? Ще ми направите това удоволствие.
— Сериозно ли говорите?
— Да, зная много добре гръцки и латински. През четирите или пет години, прекарани по различно време в затвора, благодарение на обществената обидчивост на моя баща, твърде добре изучих Античността. Дори написах през онова загубено време една неприлична книга за нравите на гореказаната античност, на която все пак не липсва известна научна стойност235. Но съвсем не ми е ясно как може човек да бъде отровен в залата на Събранието, освен ако не бъде ухапан от абат Мори или не чете вестника на господин Марат.