Вместо да легнат завинаги и да заспят вечния си сън, те бяха намерили отново силите на младостта си. Родината им даваше знак, викайки ги при себе си с едната си ръка, а с другата им показваше бъдещето на техните деца.
Пред тях вървеше Надеждата.
Освен това те пееха само една-единствена песен, всички пилигрими, идващи от север, от юг, от запад или от изток, от Елзас или от Бретан, от Прованс или от Нормандия. Кой ги беше научил на тази песен с тежки, тромави рими като на старинните химни, които водеха кръстоносците през моретата на Архипелага и равнините на Мала Азия? Никой не го познаваше — ангела на обновлението, който размахваше на минаване крилете си над Франция.
Тази песен беше знаменитата „Ще стане“, не онази от деветдесет и трета година — деветдесет и трета преобърна всичко, промени всичко: превърна смеха в сълзи, потта — в кръв.
Не, цяла Франция, изтръгнала се от самата себе си, за да дойде в Париж и да даде всеобщата клетва, не пееше думи на заплаха, изобщо не казваше:
Не, тяхната песен изобщо не беше песен за смърт, беше песен за живот. Изобщо не беше химн на отчаянието, а песнопение на надеждата. Мелодията беше друга по следните думи:
Беше необходим един гигантски цирк, за да поеме петстотинте хиляди души от Париж и провинцията. Беше необходим един огромен амфитеатър, за да се сместят един милион зрители. За първия избраха Марсово поле. За втория — височините на Паси и Шайо.
Само че Марсово поле представляваше равна повърхност240. Беше необходимо да се направи един широк басейн. Беше необходимо да се издълбае и земята да се натрупа наоколо, за да се образуват възвишения.
Петнайсет хиляди работници — от онези хора, които вечно високо се оплакваха, че напразно търсят работа и които съвсем тихичко молеха Бога изобщо да не намерят — петнайсет хиляди работници бяха хвърлени с белове, кирки и мотики, от град Париж, за да превърнат тази равнина в малка долина, обиколена по края от широк амфитеатър. Но тези петнайсет хиляди работници имаха само три седмици, за да завършат тази титанична работа. А след два дни работа се видя, че ще са им необходими три месеца. Впрочем може би им се плащаше повече, за да не правят нищо, отколкото им се плащаше, за да работят.
Тогава се случи нещо като чудо, по което можеше да се съди за ентусиазма на парижани. Огромната работа, която не можеха или не искаха да изпълнят няколко хиляди мързеливи работници, беше подхваната от цялото население. Още същия ден, щом се разнесе слухът, че Марсово поле няма да бъде готово за 14 юли, сто хиляди души се надигнаха и казаха с увереността, която придружава волята на един народ или волята на един Бог: Ще бъде.
Депутати отидоха да потърсят кмета на Париж от името на тези сто хиляди работници и се уговориха с него, за да не пречат на работата през деня, да им остави нощта.
Същата вечер, в седем часа, гръмна топовен изстрел, оповестяващ, че дневната работа е приключила и ще започне нощната. И при оръдейния изстрел от четирите страни — откъм Грьонел, откъм реката, откъм Гро-Кайу и откъм Париж, Марсово поле се изпълни.
Всеки носеше инструмента си — мотика, бел, лопата или ръчна количка. Други търкаляха бъчви, пълни с вино, придружени от цигулки, китари, барабани и флейти-пиколини.
Всички възрасти, всички полове, всички съсловия се бяха смесили. Граждани, войници, абати, монаси, красиви дами и продавачки от халите, милосърдни сестри, актриси, всички те въртяха лопатите, бутаха количките или караха гальоти. Децата вървяха отпред и носеха факли. Следваха ги оркестри, свирещи на всякакви инструменти и носейки се над целия този шум, над цялата тази врява, над всички тези инструменти, се издигаше „Ще стане“, огромен хорал, изпят от сто хиляди усти, на който отвръщаха триста хиляди гласа, идващи от всички краища на Франция.
В числото на най-настървените работници се забелязваха двама, пристигнали сред първите и облечени в униформи. Единият беше четирийсетгодишен човек със силни и набити крайници, но с мрачно лице. Той не пееше и с мъка проговаряше.
240
Днес Марсово поле представлява площадът, който се намира под Айфеловата кула — бел.ред.