После, тъй като малкият дофин спеше, тя пожела да приспи кралската дъщеря. Но тя пък, с уважението, което винаги бе изпитвала към майка си, поиска разрешение да й помогне, за да може после и Мария-Антоанета, на свой ред, бързо да си легне.
Кралицата тъжно се усмихна. Дъщеря й си мислеше, че тя може да заспи след подобна нощ, изпълнена с толкова тревоги, и след подобен ден, пълен с унижения! Тя предпочете да я остави в това сладко заблуждение.
Първо сложиха да спи дофина.
После кралската дъщеря, както имаше навика да прави, коленичи до леглото си и се помоли.
Кралицата чакаше.
— Струва ми се, че се молиш по-дълго от обикновено, Терезия? — каза кралицата на младата принцеса.
— Така е, защото брат ми, горкото дете, заспа, без дори да помисли за това — каза кралската дъщеря. — И тъй като той беше свикнал всяка вечер да се моли за вас и за краля, аз казах и неговата кратка молба след моята, за да не пропуснем нищо от това, за което молим Бог.
Кралицата прегърна дъщеря си и я притисна към сърцето си. Сълзите, породени от грижите на добрия Вебер и сега предизвикани отново от набожността на кралската дъщеря, бликнаха от очите й. Сълзи в израз на дълбока тъга, но без горчивина, потекоха по страните й.
Тя остана до леглото на кралската дъщеря, права и неподвижна като ангел, олицетворяващ майчинството, докато видя, че младата принцеса затваря очи и усети, че мускулите на ръцете й, стискащи нейните с толкова нежна и дълбока детска обич, се отпускат.
После тя пусна детските ръце, зави ги с чаршафа, за да не изстинат, ако стаята охладнее през нощта. После целуна леко като полъх и нежно като сън челото на заспалата бъдеща мъченица и отиде в стаята си.
Тази стая беше осветена от свещник с четири свещи.
Този свещник стоеше на масата.
Масата беше покрита с червена покривка.
Кралицата седна край масата с безизразен поглед и сведе глава между стиснатите си юмруци, без да вижда нищо друго, освен червената покривка пред нея.
Два или три пъти тя инстинктивно поклати глава при този кървав отблясък. Струваше й се, че очите й се пълнят с кръв, че страните й горят, а ушите бучат.
После, като в движеща се мъгла, целият й живот мина пред нея.
Спомняше си, че е родена на 2 ноември 1755 година, в деня на земетресението в Лисабон, което беше убило повече от петдесет хиляди души и разрушило двеста църкви.
Тя си спомни, че в първата й спалня в Страсбург тапицерията изобразяваше „Избиването на невинните“. И както тази нощ, на мъждукащата светлина на лампата й се беше сторило, че кръвта тече от раните на горките деца, докато лицата на палачите имаха толкова страшно изражение, че тя ужасена беше извикала за помощ. И още в ранната утрин бе наредила да заминат от този град, който й беше оставил толкова ужасен спомен от първата й нощ във Франция.
Спомни си, че по пътя към Париж тя беше спряла в къщата на барон Дьо Таверне. Там за първи път тя срещна този нещастник Калиостро, който след аферата с колието имаше такова влияние върху съдбата й. По време на това толкова прясно в паметта й гостуване, струваше й се, че е било предната вечер, въпреки че бяха изтекли двадесет години, по нейно настояване той й беше показал в едно шише с вода нещо чудовищно. Машина за смърт, толкова ужасна и непозната, и до тази машина една търколила се глава, отделена от тялото, и то не нечия друга глава, а нейната собствена.
Спомни си, че когато госпожа Льобрюн й бе направила очарователния портрет на хубава, млада и все още щастлива жена, тя със сигурност по невнимание, но какво ужасно предзнаменование, я беше нарисувала в позата на госпожа Хенриета Английска, съпруга на Чарлз I, от нейния портрет48.
Спомни си, че в деня, в който за пръв път влезе във Версай, докато слизаше от каретата и стъпваше на зловещия паваж в този мраморен двор, където видя предната вечер да изтича толкова кръв, ужасен гръм отекна и в следващия момент падна гръмотевица, която разцепи въздуха отляво на нея толкова страшно, че кардинал Ришельо, който не се плашеше лесно, поклати глава и каза: „Лошо предзнаменование!“
Тя си спомняше за всичко това, а червеникавата пара, която се движеше пред очите й, сякаш ставаше по-непрогледна.
Това смрачаване се усещаше толкова осезателно, че кралицата вдигна очи към свещника и видя, че без никаква причина едната от свещите беше изгаснала.
Тя потрепери. Свещта още пушеше, а нямаше никаква причина за това угасване.
Докато тя учудена гледаше свещника, й се стори, че съседната на угасналата свещ бавно губи от блясъка си и малко по малко пламъкът й от бял ставаше червен и от червен — синкав. После пламъкът се смали и се издължи. След миг сякаш се отдели от фитила и се изгуби. И накрая се разлюля като от невидимо дихание и угасна.
48
Версай, национален музей на замъка: „Мария-Антоанета и децата й“ (1787 г.) — бел.фр.изд.