Марсово поле, преобразено сякаш по вълшебство! Една равнина, превърната в долина, голяма цяла левга, за по-малко от месец!
По четириъгълните склонове на тази долина имаше триста хиляди седнали или прави хора!
В средата се намираше Олтарът на родината, до който се изкачваха четири стълби, съответстващи на четирите страни на обелиска, който го надвишаваше!
На всеки ъгъл на постройката имаше огромна кадилница, в която гореше онзи тамян, който Събранието бе решило, че ще бъде горен само в чест на Бога!
Върху всяка една от четирите стени на постройката надписи съобщаваха на света, че френският народ е свободен и приканва и другите народи към свобода!
А все пак небето говореше като античен предсказател! Всеки миг — проливен дъжд, пориви на вятъра, мрачни облаци: 1793, 1814, 1815 година! После, от време на време, сред всичко това проблясва слънце: 1830, 1840 година!
О, пророче, който би могъл да разкажеш бъдещето на този милион хора, как ли би бил приет? Както гърците приемаха Калхас, както троянците приемаха Касандра242?
Но през този ден се чуваха само два гласа — гласът на вярата, на който отговаряше този на надеждата.
Пред сградите на Военното училище бяха издигнати галерии. Тези галерии, покрити с трицветни драперии, и знамена, издигнати над тях, бяха запазени за кралицата, за двора и за Националното събрание.
Два еднакви трона, издигнати на три крачки един от друг, бяха предназначени за краля и за председателя на Събранието.
Кралят, назначен само за този ден за върховен и абсолютен главнокомандващ на Националната гвардия на Франция, беше преотстъпил своето командване на господин Дьо Лафайет! Така че Лафайет беше през този ден генералисимус-конетабъл243 на шест милиона въоръжени мъже! Щастието му бързаше да стигне до най-високата си точка! По-голямо от него, то нямаше да закъснее да залезе и угасне.
През този ден щастието бе навред. Но както онези фантастични нощни привидения, които надминават малко по-малко всички човешки пропорции, то бе нараснало извънмерно само за да се разтвори като пара, да се изгуби и да изчезне.
Но по време на федерацията всичко беше истинско и всичко имаше силата на реалността.
Народ, който трябваше да подаде оставка. Крал, чиято глава трябваше да падне. Генералисимус, когото четирите крака на белия му кон трябваше да отведат в изгнание.
И все пак под този зимен дъжд, под тези бурни ветрове, при светлината на тези редки лъчи, не дори на слънцето, а на деня, проникващи през мрачния свод от облаци, федератите влизаха в огромния цирк през трите отвора на Триумфалната арка. После, след техния, така да се каже, авангард, около двайсет и пет хиляди души, които се разгърнаха в две кръгообразни редици, за да обхванат очертанията на цирка, идваха избирателите от Париж, след това представителите в общината и най-накрая Националното събрание.
Всички тези групи, които имаха своите запазени места в галерията при Военното училище, вървяха по една права линия, разделяйки се като вълна пред скала, за да заобиколят олтара на родината и се събираха както преди. Сякаш огромна змия беше достигнала с главата си галерията, докато последната извивка на опашката й се простираше чак до Триумфалната арка.
Зад избирателите, пълномощниците от общината и Националното събрание следваше остатъкът от шествието — федерати, военни делегации, национални гвардейци.
Всеки департамент носеше отличителния си флаг, но свързан, обкръжен, национализиран от този голям пояс от трицветни флагове, които казваха на очите и сърцата онези две думи, единствените, с които народите, тези Божии труженици, вършат велики неща: Родина, единство.
В същото време, когато председателят на Събранието заемаше фотьойла си, кралят зае своя, а кралицата — мястото си на своята трибуна.
Уви! Бедната кралица! Дворът й беше скъпернически малоброен. Най-добрите й приятели се бяха уплашили и я бяха напуснали. Може би, ако бяха узнали, че благодарение на Мирабо кралят получи двайсет и четири милиона издръжка, може би някои от тях щяха да се върнат. Но те не знаеха това.
Що се отнася до този, когото Мария-Антоанета търсеше напразно с поглед, него не го привличаха към нея нито златото, нито могъществото.
Поради отсъствието му очите й искаха да се спрат поне на едно приятелско и предано лице.
Тя попита къде е господин Изидор дьо Шарни и защо след като монархията има толкова малко привърженици сред една толкова голяма тълпа, нейните защитници не са на поста си около краля или в нозете на кралицата.
242
Красандра — в древногръцката митология прорицателка; отхвърлила любовта на Аполон и прокълната от него никой да не вярва на предсказанията й. След падането на Троя Агамемнон я получава като плячка — бел.ред.