Поне Питу не беше тъжен.
Но Питу нямаше причини да бъде тъжен, напротив. Животът му в Арамон от едно известно време беше станал твърде привлекателен. Както видяхме, Питу обичаше или по-скоро обожаваше Катрин. И аз приканвам читателя да го повярва буквално. Защото какво му трябва на италианеца или на испанеца, за да обожава Мадоната? Да вижда Мадоната, да коленичи пред Мадоната, да се моли на Мадоната… Какво правеше Питу?
Щом паднеше нощта, той потегляше към Клуисовия камънак. Той виждаше Катрин; коленичеше пред Катрин; молеше се на Катрин.
И девойката, признателна за огромната услуга, която й бе направил Питу, го оставяше да върши това. Нейните очи гледаха другаде, по-далече, по-високо!…
Само от време на време добрият момък изпитваше мъничко ревност, когато донасяше от пощата някое писмо от Изидор за Катрин или отнасяше в пощата някое писмо от Катрин за Изидор.
Но общо взето това положение бе несравнимо по-добро от онова, до което се беше докарал във фермата при завръщането си от Париж, когато Катрин бе нарочила Питу за демагог, враг на благородниците и аристократите, беше го изхвърлила през вратата и му беше казала, че за него няма работа във фермата.
Питу, който не обръщаше внимание на напълняването на Катрин, не хранеше никакво съмнение, че това положение няма да продължи вечно.
Така че той напусна с голямо съжаление Арамон, но принуден от висшестоящия си началник да даде пример за усърдие, се сбогува с Катрин и я остави на грижите на дядо Клуис, като обеща да се върне възможно най-бързо.
Така че Питу не беше оставил зад себе си нищо, което да го кара да бъде тъжен.
В Париж Питу не се беше сблъскал с никакво събитие, което би могло да породи такова чувство в сърцето му.
Той беше намерил доктор Жилбер, на когото беше представил отчет за използването на двайсет и петте луидора и бе предал благодарностите и благопожеланията на трийсет и тримата национални гвардейци, които бяха облечени с помощта на тези двайсет и пет луидора и доктор Жилбер му даде други двайсет и пет, за да бъдат използвани този път не само изключително за нуждите на Националната гвардия, а за негови собствени.
Питу бе приел простичко и наивно двайсет и петте луи.
Щом господин Жилбер, който за него беше един бог, даваше, не беше зле да ги приеме.
Когато Бог пращаше дъжд или слънце, на Питу никога не му беше хрумвало да вземе чадър, за да отблъсне Божиите дарове.
Не, той беше приемал и едното, и другото и като цветята, като насажденията, като дърветата винаги се бе чувствал добре.
Освен това, след като беше размислил за миг, Жилбер беше вдигнал хубавата си замислена физиономия и беше казал:
— Мисля, драги Питу, че Бийо има много неща да ми разказва. Не би ли искал, докато говоря с Бийо, да направиш едно посещение на Себастиен!
— О, и още как, господин Жилбер! — провикна се Питу, пляскайки с ръце като дете. — Имам голямо желание за това, но не се осмелявах да искам разрешение.
Жилбер помисли още секунда.
После, като взе едно перо, той написа няколко реда, сгъна писмото и го адресира до сина си.
— Дръж — каза той, — вземи една кола и иди да намериш Себастиен. Вероятно, според това, което му написах, той ще трябва да направи едно посещение. Ти ще го отведеш където трябва да отиде, нали Питу? И ще го чакаш при вратата. Може би ще те накара да го чакаш час, а може би и повече. Но аз познавам услужливостта ти, ти ще си кажеш, че ми правиш услуга, и няма да се отегчаваш.
— О, не, бъдете спокоен! — каза Питу. — Аз никога не се отегчавам, господин Жилбер. Впрочем ще си взема на минаване покрай някой хлебар едно хубаво парче хляб и ако ми стане скучно в колата, ще си хапна.
— Хубав начин! — бе отвърнал Жилбер. — Само че, Питу, казвам ти това от гледна точка на здравето — бе добавил той усмихнат, — не бива да ядеш сух хляб, добре е и да пийнеш, хапвайки.
— Тогава — беше подхванал Питу — ще купя освен парчето хляб и едно парче кълцано свинско и една бутилка вино.
— Браво! — се беше провикнал Жилбер.
След това окуражаване Питу излезе, нае един фиакър и нареди да го откарат в колежа „Свети Луи“. Там той попита за Себастиен, който се разхождаше в запазената за учениците градина, беше го вдигнал на ръце, както Херкулес бе направил с Телеф245, беше го разцелувал на спокойствие и след като го беше оставил отново на земята, му беше връчил писмото от баща му. Себастиен най-напред бе целунал писмото със сладка почит и с нежна любов, които изпитваше към баща си. После, след кратък размисъл, попита:
245
Според преданието на тегейския цар Алей е предсказано, че синовете му ще загинат от ръката на потомък на неговата дъщеря. Затова той посвещава дъщеря си Авга като жрица на богинята Атина и я заплашва, че ще умре, ако зачене. Но Авга ражда дете от Херкулес, което според най-разпространената версия е захвърлено и отгледано от сърна — оттам идва и името Телеф. По-късно Телеф е отгледан от цар Корит, който го възпитава като свой син. Когато Телеф става юноша, по съвета на оракула той отива в Мизия да търси майка си. Там спасява Тевтрас от заплашващите го врагове и като награда получава за съпруга наречената дъщеря на царя, с други думи, собствената си майка — Авга. Но тя отказва да се отдаде на Телеф и когато в яростта си той е готов да прониже с меч непокорната жена, в отчаянието си тя призовава своя възлюбен Херкулес. Така Телеф разпознава собствената си майка. След смъртта на Тевтрас той става цар на Мизия — бел.ред.