Калиостро обходи за момент с поглед събранието, у което последните му думи бяха предизвикали иронични усмивки. После продължи:
— Най-накрая получих тези двайсет години. Дадох на нашите братя знаменития девиз Lilia pedibus destrue256 и се захванах за работа, приканвайки всеки да направи същото. Влязох във Франция под сянката на триумфалните арки. Лаврите и розите превръщаха в път от цветя и листа пътя от Страсбург чак до Париж. Всеки викаше: „Да живее дофината! Да живее бъдещата кралица!“. Всички надежди на кралството бяха съсредоточени върху плодовитостта на спасителния брак. Сега не искам да си придавам нито слава за инициативите, нито заслуги за събитията. Бог беше с мен, той позволи да виждам божествената ръка, която държеше поводите на неговата огнена колесница. Хвала на Бога! Разчиствах камъните от пътя, прехвърлях мост през реките, запълвах пропастите и колесницата вървеше, това е всичко. Обаче, братя, вижте какво се изпълни за двайсет години:
Парламентите бяха унищожени.
Луи XV, наричан Многообичания, умря сред всеобщо презрение.
Седем години безплодна, кралицата роди на бял свят в края на тези седем години деца, чието бащинство се оспорва, беше атакувана като майка при раждането на дофина и обезчестена като жена от аферата с колието.
Кралят, помазан под името Луи Желани, захванал се с работите на кралството, беше безсилен в политиката така, както и в любовта, и беше подтикван от утопия към утопия, докато стигна до банкрут, и от министър до министър, докато стигна до господин Дьо Калон.
Беше свикано Националното събрание на благородниците, което постанови свикването на Генералните щати;
Генералните щати, избрани чрез всеобщо гласоподаване, се обявиха за Национално събрание.
Благородничеството и духовенството бяха победени от третото съсловие.
Бастилията беше превзета.
Войските от чужденци бяха прогонени от Париж и Версай.
Нощта на 4 август показа на аристократите унищожаването на благородничеството.
Пети и шести октомври предрекоха на краля и кралицата унищожаването на монархията.
14 юли 1790 година показа на света единството на Франция.
Чрез емиграцията принцовете загубиха популярността си.
Господина я загуби чрез процеса на Фаврас.
Най-накрая, клетвата в името на конституцията пред олтара на родината — председателят на Националното събрание, седнал върху трон, подобен на кралския; законът и нацията, седнали до тях; внимателната Европа, която се навежда над нас, мълчи и очаква; всички, които не аплодират, треперят!
Братя, стана ли Франция такава, каквато бях казал, че ще бъде, сиреч колелото, към което Европа ще нагоди движението си, слънцето, с което ще се освети светът?
— Да! Да! Да! — извикаха всички гласове.
— А сега, братя — продължи Калиостро, — мислите ли, че делото ни е стигнало дотам, че можем да го оставим да се движи нататък само? Мислите ли, че след клетвата в името на конституцията, може да се вярва на кралския обет?
— Не! Не! Не! — извикаха всички гласове.
— Тогава — рече Калиостро — трябва да се предприеме втората революционна част от великото демократично дело. С радост забелязвам, че във вашите очи, както и в моите, федерацията от 1790 година не е цел, а само спирка. Добре, поспряхме, починахме, дворът отново се захвана с контрареволюционната си работа. Да се стегнем на свой ред и да тръгнем отново по пътя. Разбира се, за плахите сърца ще има много часове на безпокойство, много моменти на обезверяване. Често ще ни се струва, че лъчът, който осветява пътя ни, е угаснал. Ще ни се струва, че ръката, която ни води, ни е изоставила. Неведнъж през време на тази продължителна работа, която ни предстои да изпълним, ще ни се стори, че замисълът е компрометиран, дори погубен от някое непредвидено произшествие, от някое случайно събитие. Всичко сякаш ще ни създава трудности — неблагоприятните обстоятелства, триумфът на враговете ни, неблагодарността на съгражданите ни. Мнозина и може би най-съзнателните ще стигнат дотам, да се питат сами след толкова истинска умора и привидна безпомощност дали не вървят по неверен и лош път. Не, братя, не! Казвам ви го в този час и нека думите ми вечно звънят в ушите ви, в победата като триумфални фанфари, при поражение — като тревожна камбана. Не, народите водачи имат своята свята мисия и трябва да я изпълняват по волята на съдбата и на Провидението. Господ, който ги води по своите тайнствени пътища, не се открива пред очите ни по друг начин освен във великолепието на изпълнената му воля. Често от погледите ни го закрива облак и ние си мислим, че го няма. Често някоя идея отстъпва, но не — вместо това, напротив, както старинните рицари от средновековните турнири тя се оттегля назад само за да може да насочи отново копието си и да се хвърли срещу противника с нови сили и нов плам. Братя! Братя! Целта, към която се стремим, е като фар, запален на висока планина. Двайсет пъти по време на пътя извивките на терена ни карат да го губим от поглед и си мислим, че е угаснал. Тогава слабите шушукат, оплакват се, спират, казвайки: „Вече няма какво да ни води, ние вървим в нощта. Да останем където сме. Защо трябва да се лутаме?“ Силните продължават уверено и усмихнато напред и фарът се появява, за да се скрие и да се появи отново, и всеки път по-добре видим и по-блестящ, защото се е приближил! И така, с борба, с постоянство и най-вече с вяра ще стигнат избраниците на света до подножието на спасителния фар, чиято светлина ще освети един ден не само Франция, но и всички народи. Нека се закълнем, братя, да се закълнем от свое име и от името на потомците ни, тъй като понякога идеите служат на повече от едно поколение; да се закълнем от наше име и от името на нашите потомци да не спираме, докато не установим върху цялата земя светия девиз на Христос: свобода, братство, равенство!