Калиостро спря, макар че аплодисментите, овациите, виковете не го смущаваха. Три пъти те утихваха и три пъти се надигаха отново, ръмжейки под сводовете на криптата като подземна буря.
Тогава шестимата маскирани мъже се поклониха един след друг пред него, целунаха ръката му и се оттеглиха.
После всеки един от братята, покланяйки се на свой ред пред подиума, откъдето, като Пиер Отшелника264, новият апостол току-що бе проповядвал кръстоносния поход на свободата, отмина, повтаряйки съдбоносния девиз: Lilia pedibus destrue.
С излизането на последния лампата угасна.
И Калиостро остана сам, скрит във вътрешността на земята, изгубен в тишината и тъмнината, подобен на онези индийски богове, в чиито тайнства той твърдеше, че е посветен преди две хиляди години.
74.
Жените и цветята
Няколко месеца след събитията, които току-що разказахме, към края на март 1791 година, една кола, движейки се бързо по пътя от Аржантьой за Бесон направи завой на една осма от левгата преди града и подкара към замъка Маре, чиято решетка се отвори пред нея и спря в дъното на втория двор, близо до първото стъпало на парадното стълбище.
Часовникът на фронтона на сградата показваше осем часа сутринта.
Един стар прислужник, който изглежда нетърпеливо очакваше пристигането на колата, се устреми към вратичката й, която отвори, и един човек, облечен изцяло в черно, скочи на стъпалата.
— Ах, господин Жилбер! — каза камериерът. — Ето че най-накрая пристигнахте!
— Какво се е случило, бедни мой Тейш? — попита докторът.
— Уви, господине! Ще видите — отвърна прислужникът.
И като вървеше пред доктора, той го преведе през билярдната, където лампите, несъмнено запалени в късен нощен час, още горяха. После през трапезарията, чиято маса, покрита с цветя, отпушени бутилки и сладкиши, свидетелстваше за една вечеря, продължила извън обичайните часове за това.
Жилбер хвърли към тази сцена на безпорядък, който доказваше колко малко се следват неговите предписания, един скръбен поглед. После, като сви с въздишка рамене, той тръгна по стълбите към стаята на Мирабо, разположена на първия етаж.
— Господин графе — каза прислужникът, влизайки пръв в стаята, — пристигна господин доктор Жилбер.
— Какво, докторът ли? — каза Мирабо. — Търсили сте го за подобна дреболия?
— Дреболия! — промърмори бедният Тейш. — Съдете сам, господине.
— О, докторе! — каза Мирабо, повдигайки се на леглото. — Повярвайте, съжалявам, че са ви обезпокоили така, без да ме питат.
— Най-напред, скъпи графе, никога не съм обезпокоен, когато ми се предостави случай да ви видя. Вие знаете, че практикувам само за няколко приятели и на тях принадлежа изцяло. Да видим какво е станало? И най-вече никакви тайни! Тейш, дръпнете завесите и отворете прозорците.
Когато тази заповед беше изпълнена, светлината заля стаята на Мирабо чак до най-далечните кътчета и докторът можа да види промяната, станала с цялата личност на знаменития оратор за близо месец, откакто не беше се срещал с него.
— Аха! — каза той въпреки волята си.
— Да — каза Мирабо, — променил съм се, нали? Ще ви кажа откъде идва това.
Жилбер се усмихна тъжно. Но като разумен лекар, който винаги има полза от това, което му казва болният, та било то и лъжа, го остави да говори.
— Знаете ли — продължи Мирабо — какъв въпрос се обсъждаше вчера?
— Да, този за мините.
— Въпросът е малко познат, малко или изобщо не е разглеждан задълбочено. Интересите на собствениците и на държавата не са много ясни. Впрочем граф Дьо ла Марк, моят близък приятел, е твърде заинтересуван от него. Половината му състояние зависи от това. А кесията му, драги докторе, винаги е била на мое разположение. Трябва да бъда признателен. Говорих или по-скоро нападах пет пъти. При последното нападение оставих противника напълно сразен, но бях убит или почти убит на място. При все това, като се прибрах, поисках да ознаменувам победата. Имаше няколко приятели на вечеря. Смяхме се, говорихме си чак до три часа сутринта. Легнах си в три, а в пет часа сутринта бях обхванат от болки. Крещях като глупак, а Тейш, нали си е страхопъзльо, се уплашил и изпратил да ви викат. Сега знаете толкова, колкото и аз. Ето ви пулса, ето ви езика. Страдам като прокълнат грешник! Оправете ме, ако можете. Що се отнася до мен, аз повече не се бъркам.
264
Пиер Отшелника (известен на български и като Петър Пустинника) е духовник от Амиен, Пикардия. Той е сред основните агитатори за Първия кръстоносен поход, в който сам взима участие. — бел.прев.