— Добре знаете какво.
Жилбер сви рамене в знак на отрицание.
— Бяхте ли в Тюйлери?
— Да.
— Видяхте ли краля?
— Да.
— Видяхте ли кралицата?
Жилбер кимна.
— И вие им съобщихте, че скоро ще се отърват от мен?
— Съобщих им поне, че сте болен.
— И какво казаха те?
— Кралят попита дали сте загубили апетит.
— И като му отговорихте утвърдително?
— Много искрено ви съжали.
— Добър крал! В деня на смъртта си ще каже на своите приятели като Леонид266: „Довечера ще вечерям у Плутон.“ А кралицата?
— Кралицата ви съжали и се осведоми с интерес за вас.
— С какви думи, докторе? — каза Мирабо, който придаваше очевидно голяма стойност на отговора, който щеше да му даде Жилбер.
— Ами с много хубави думи — отвърна докторът.
— Дадохте ми дума да ми повторите буквално онова, което тя ви каже на вас.
— О! Не бих могъл да си спомня дума по дума.
— Докторе, вие не сте забравили нито една сричка.
— Кълна ви се…
— Докторе, имам думата ви. Да не искате да ви смятам за човек без чест?
— Много сте взискателен, графе.
— Ето такъв съм.
— И вие искате непременно да ви повторя думите на кралицата?
— Дума по дума.
— Е, добре, тя каза, че тази болест е трябвало да ви прихване в утрото на деня, когато сте защитили от трибуната трицветното знаме.
Жилбер искаше да прецени влиянието, което кралицата имаше върху Мирабо.
Той подскочи на шезлонга така, сякаш някой го беше поставил в контакт с батерия.
— Неблагодарни крале! — промърмори той. — Тази реч й е била достатъчна, за да забрави цивилната листа от двайсет и четири милиона и четирите милиона издръжка за нея лично! Но тази жена не знае, на тази кралица не й е известно, че ставаше въпрос да завоювам отново с един удар моята популярност, изгубена заради нея! Та тя вече не си и спомня, че аз предложих отлагането на присъединяването на Авиньон към Франция, за да се запазят религиозните скрупули на краля! Грешка! Та тя вече не си спомня, че по време на моето председателство при якобинците, председателство от три месеца, което ми отне десет години от живота, защитих закона за Националната гвардия, ограничаващ гражданите с политически права! Грешка! Та тя не си спомня вече, че по време на дискусията в Събранието относно законопроекта за клетвата на свещениците аз поисках да се ограничи полагането на клетва само за свещениците изповедници! Грешка! О, тези грешки! Тези грешки! Добре платих за тях! — продължи Мирабо. — И при все това тези грешки изобщо не ме повалиха. Защото има времена странни, особени, ненормални, когато човек изобщо не се проваля заради грешките, които допуска. Един ден, пак заради тях, защитавах становище по един въпрос на справедливост и на хуманност — хвърляха нападки по повод бягството на лелите на краля. Предлагаха закон против емиграцията. Аз се провикнах: „Ако създадете закон против емигрантите, заклевам се да не му се подчиня никога!“ И законопроектът беше отхвърлен единодушно. Е, добре, това, което не можаха да направят моите неуспехи, го постигна триумфът ми. Нарекоха ме диктатор, хвърлиха ме на трибуната по пътя на гнева, най-лошия път, по който може да тръгне един оратор. Триумфирах още веднъж, но нападайки якобинците. Тогава якобинците се заклеха да ме убият, глупците! Дюпор, Ламет, Барнав, те не виждат, че убивайки ме, дават диктатурата в ръцете на Робеспиер. Мен, когото би трябвало да пазят като зеницата на окото си, ме смачкаха с тяхното глупаво мнозинство. Накараха кървава пот да потече по челото ми. Накараха ме да изпия горчивата чаша до дъно. Сложиха ми корона от тръни, наложиха ме с тояги, разпънаха ме в края на краищата! Щастлив съм, че понесох тези мъки като Христос за един въпрос на човещина… Трицветното знаме! Та те не виждат, че това е единственото убежище. Че ако искат да дойдат и законно, публично да седнат в неговата сянка, може би тази сянка все пак ще ги спаси? Но кралицата не иска да бъде спасена, тя иска да бъде отмъстена. Тя не приема никаква разумна мисъл. Начинът, който предлагам като единствено ефикасен, тя отхвърля най-много — да бъде умерена, справедлива и, доколкото това е възможно, винаги да има право. Поисках да спася две неща едновременно, монархията и свободата — неблагодарна битка, в която се боря сам, изоставен, и срещу какво? Ако беше срещу хора, това би било нищо; срещу лъвове също би било нищо. Но това е борба срещу стихия, срещу море, срещу вълна, която се надига, срещу прилив, който приижда! Вчера ми беше до глезените. Днес ми е до коленете. Утре ще ми е до пояса. Вдругиден ще е над главата ми… И така, чуйте, докторе, трябва да бъда откровен с вас. Най-напред ме обхвана мъка, а после отвращение. Бях мечтал за ролята на съдник между революцията и монархията. Мислех да придобия влияние над кралицата като мъж и като мъж в един хубав ден, когато тя навлезе непредпазливо в реката и загуби почва под краката си, да се хвърля във водата и да я спася. Но не. Поискаха да ме компрометират, да унищожат популярността ми, да ме погубят, да ме унищожат, да ме направят безсилен за добро и за зло. И така, сега най-доброто, което мога да направя, докторе, ще ви го кажа — това е да умра навреме. Това е най-вече да се просна артистично като античен атлет. Това е да подложа грациозно гърлото си и да изпусна благоприлично последна въздишка.
266
Леонид — спартански цар, защитавал прохода при Термопилите срещу многократно превъзхождащите го перси и загинал в битката (юли 480 г. пр. Хр.) — бел.прев.