Викарият дойде да се срещне с енорийския свещеник и тъй като се страхувам за баща ми, реших, че няма нищо лошо в това да чуя продължението на онова, което по случайност бях чул предишния ден.
Изглежда, че народът, скъпи Питу, се е отправил към Версай. Убити са много хора. Измежду тях е и господин Жорж дьо Шарни.
Абат Фортие добави:
„Нека говорим тихо, за да не притесним малкия Жилбер, чийто баща е отишъл във Версай и може също да е убит като другите.“
И сам разбираш, скъпи ми Питу, че не чаках да чуя повече.
Измъкнах се тихо от скривалището ми, без никой да чуе, минах през градината, озовах се на площада пред замъка и дотичах при теб, за да те помоля да ме отведеш до Париж. И ти щеше да направиш това, и то на драго сърце, ако беше тук.
Но ти не си тук и може да се забавиш, а и е възможно да залагаш примки в гората на Виле-Котре и тогава да се върнеш чак на сутринта, аз няма да мога да чакам дотогава, защото съм много притеснен.
Така че тръгвам сам. Бъди спокоен, познавам пътя. А и от парите, които ми даде баща ми, имам още две луи и ще хвана първата карета, която срещна по пътя.
П.П. Написах ти дълго писмо първо, за да ти обясня причината за моето заминаване, както и защото се надявах, че ти ще дойдеш, докато го довърша.
Довърших го, теб те няма, тръгвам! Сбогом или по-скоро довиждане. Ако нищо не се е случило с баща ми и ако не го дебне никаква опасност, ще се върна.
Ако ли не, аз съм решен твърдо да го помоля да остана с него.
Успокой абат Фортие за заминаването ми. Но го успокой утре, за да е вече късно да изпрати хора след мен.
Вече наистина тръгвам, защото ти не се връщаш. Сбогом или по-скоро довиждане.
Тъй като познаваше икономичността на своя приятел Питу, Себастиен Жилбер изгаси свещта, дръпна вратата и тръгна.
Бихме излъгали, ако кажем, че Себастиен Жилбер не бе развълнуван от това дълго, нощно пътуване, което предприемаше. Но това вълнение не беше провокирано както при другите деца от страх. Това беше чисто и просто пълно осъзнаване на действието, което предприемаше, тъй като то не се подчиняваше на бащините заповеди, но същевременно с това беше голямо доказателство за синовна обич, а такова неподчинение би трябвало да бъде извинено от всеки баща.
Всъщност, откакто се занимавахме с него за последно, Себастиен беше пораснал — малко блед, малко слабичък, малко нервен за възрастта си, скоро щеше да навърши четиринадесет години. На тази възраст, ако имаш темперамента на Себастиен и си син на Жилбер и на Андре, си готов да станеш мъж.
Момъкът, изпълнен само с неизбежното чувство за това, което извършва, забърза към Ларни и скоро го съзря под бледата светлина, падаща от звездите, както казваше Корней50. Той подмина селото, стигна до голямата урва, която се простира от това село до Восиен и която обгражда блатата на Валю. Във Восиен той откри главния път и тръгна по-спокойно.
Себастиен, който беше разумно момче и който беше дошъл от Париж до Виле-Котре, говорейки латински, за три дни, разбираше добре, че не може да се върне в Париж за една нощ и затова не хабеше силите си да говори какъвто и да е език.
Той се спусна по първата и изкачи втората планина на Восиен с равен ход. А после, когато стигна до равно място, той започна да върви по-бързо.
Може би тази живост във вървенето на Себастиен бе подклаждана от приближаването на един доста лош участък от пътя, който по онова време имаше славата на място за засади, която слава днес е напълно изчезнала. Този участък се казваше Фонтен-о-Клер51, защото течеше бистър извор на двадесет крачки от двете каменоломни, които приличаха на дяволски пещери, отварящи тъмната си паст към пътя.
Не може да се каже дали Себастиен го беше, или не го беше страх, докато минаваше оттам, защото той не ускори крачка. И защото, въпреки че можеше да мине от другата страна на пътя, той продължи да върви по средата и забави крачка малко по-далече и то защото бе достигнал до една малка височина. Най-накрая стигна до разклонението на пътя за Париж и Крепи.
Там изведнъж спря. Докато идваше от Париж, той не беше забелязал по кой път върви. И като се връщаше в Париж, той не знаеше кой път трябваше да следва.
Дали наляво? Или надясно?
И двата бяха обградени от еднакви дървета, и двата бяха павирани еднакво.
Но нямаше кой да отговори на въпроса на Себастиен.
И двата пътя, започващи от една и съща точка, се отдалечаваха видимо и бързо един от друг. Ако Себастиен, вместо да тръгне по правилния път, избереше грешния, утре той щеше да е доста далече от целта си.
Себастиен се спря нерешително.