В следващите трийсетина минути Жилбер осведоми за болния всички, които изпълваха къщата. Новините бяха отчайващи. Той изобщо не скри от цялата тази тълпа, че несъмнено Мирабо няма да дочака края на деня.
Една кола спря пред вратата. За миг му мина мисълта, че това е кола от двореца, която от уважение са оставили да се приближи въпреки общата забрана. Той изтича до прозореца. Би било толкова сладка утеха за умиращия да знае, че кралицата мисли за него! Това беше една най-обикновена кола от пиацата, която Жан току-що беше отишъл да повика.
Докторът се досети за кого.
Наистина, след няколко минути Жан излезе, водейки една жена, увита в голямо наметало.
Тази жена се качи в колата. Без да се загрижи коя е тази жена, тълпата се разстъпи почтително пред колата. Жан влезе. Миг по-късно вратата на стаята на Мирабо се отвори и се чу отслабналият глас на болния, който викаше доктора. Жилбер изтича при него.
— Дръжте — каза Мирабо, — поставете тази касетка на мястото й, скъпи докторе.
После, тъй като докторът изглеждаше учуден, че тя тежи колкото и преди, Мирабо каза:
— Да, любопитно, нали! Къде ли, по дяволите, ще върви безкористието!
Връщайки се към леглото, Жилбер намери на земята една бродирана и украсена с дантели носна кърпичка. Тя беше измокрена от сълзи.
— А! — каза Мирабо. — Тя не отнесе нищо, но е оставила нещо.
Мирабо взе кърпичката и като усети, че е цялата овлажнена, я опря до челото си.
— О! — прошепна той. — Няма друг, освен нея, който да има сърце!
И той падна обратно на леглото си със затворени очи. Лежеше така, че можеше да се помисли, че е припаднал или умрял, ако не беше хъркането в гърдите му, което показваше, че само е на път да умре.
77.
Бягайте! Бягайте! Бягайте!
Действително няколкото часа, които Мирабо преживя още, бяха само агония.
Жилбер удържа даденото обещание и остана до леглото му чак до последната минута.
Впрочем, колкото и да беше мъчително, за лекаря и философа това зрелище на последната борба между духа и материята беше винаги поучително.
Колкото духът бе по-велик, толкова по-любопитно бе да се изучава как Мирабо се държи в борбата срещу смъртта, която трябваше да завърши с усмиряването му.
Освен това в гледката на този издъхващ човек душата на доктора намираше още един извор за мрачни размишления.
Защо умираше Мирабо, човекът с атлетичен характер и херкулесовско телосложение?
Не беше ли, защото бе протегнал ръка да подкрепи тази монархия, която отиваше към сгромолясване? Не беше ли, защото бе подкрепил за миг с ръката си онази жена, олицетворяваща нещастието, която наричаха Мария-Антоанета?
Калиостро не му ли беше предрекъл нещо подобно на тази смърт по отношение на Мирабо? И не бяха ли тези две странни същества, които беше срещнал — едното унищожаващо репутацията, а другото убиващо здравето на великия оратор на Франция, превърнал се в опора на монархията, доказателство за него, Жилбер, че всяко нещо, застанало като пречка, трябваше да рухне като Бастилията пред този човек или по-скоро пред идеята, която представляваше той?
Докато Жилбер бе потънал в размислите си, Мирабо направи едно движение и отвори очи.
Той се връщаше в живота през вратите на болката.
Опита се да говори. Беше безполезно. Но далеч от това да изглежда раздразнен от новото произшествие, след като се увери напълно, че езикът му е онемял, той се усмихна и се опита да изрази с очи чувството на признателност, което изпитваше към Жилбер и към онези, чиито грижи го придружаваха в онзи върховен и последен етап от пътя, чиято цел беше смъртта.
При все това изглежда една-единствена мисъл го занимаваше. Единствен Жилбер можеше да се досети за това.
Болният не можеше да прецени продължителността на припадъка, от който излизаше. Беше ли продължил час? Беше ли продължил цял ден? През този час или през този ден беше ли изпратила кралицата някого да попита за здравето му?
Накара да му покажат списъка, който се намираше долу и в който всеки, било дошъл като пратеник, било дошъл лично, вписваше името си. Нямаше нито едно име от кръга на кралските приближени, което да издава дори прикрита загриженост от тяхна страна. Накара да дойдат Тейш и Жан и ги разпита. Никой, нито камериер, нито разсилен, не беше идвал.
Тогава видяха, че Мирабо предприема върховно усилие, за да произнесе няколко думи, едно усилие, като онова, което е трябвало да направи синът на Крез, когато видял баща си заплашен от смърт, успял да разкъса превръзката, запушваща устата му и да извика: „Войниче, не убивай Крез!“268