— Защо толкова бързате да умрете? — отвърна тъжно Жилбер.
— Да — каза Мирабо, — наистина има мигове, в които и аз се питам това. Но чуйте добре това. Не мога нищо без нея, а тя не поиска. Поех задължение като глупак. Заклех се като малоумник, винаги подчинен на невидимите криле на мозъка ми, които отнасят сърцето, докато тя, тя не се закле за нищо, не се задължи за нищо… И така, всичко е наред, докторе, и ако вие поискате да ми обещаете едно нещо, никакво съжаление повече няма да смути последните няколко часа, които ми остава да преживея.
— И какво мога да ви обещая, Боже мой?
— Е, добре, обещавате ли ми, че ако преминаването ми от този живот към другия стане твърде трудно, твърде мъчително, обещайте ми, докторе — не само като лекар, но и като човек, а освен това и като философ, — обещавате ли ми, че ще ми помогнете?
— Защо искате да ви дам подобно обещание?
— А, ще ви кажа! Защото макар и да чувствам, че смъртта е тук, чувствам, че в мен остава твърде много живот. Не умирам мъртъв, скъпи докторе, умирам жив и последната крачка ще бъде трудна за преодоляване!
Докторът наведе лицето си над това на Мирабо.
— Аз ви обещах да не ви напускам, приятелю — каза той, — ако Бог — все още се надявам, че това не е краят, — ако Бог е наредил така, е, добре, оставете на моята дълбока нежност към вас да направя това, което трябва да направя! Ако смъртта е тук, аз също ще бъда тук.
Би могло да се каже, че болният чу само това обещание.
— Благодаря — прошепна той.
И отпусна глава на възглавницата. Този път въпреки надеждата, която е задължение на всеки лекар да влива до последната капка в ума на болния, Жилбер вече не се съмняваше. Голямата доза хашиш, която бе взел Мирабо, подобно на разтърсване от електрически ток, бе възвърнала за миг на болния, заедно с речта и движението на мускулите, онзи живот на мисълта, който, ако може да се каже така — го придружаваше. Но когато той престана да говори, мускулите се отпуснаха. Този живот на мисълта се изгуби и смъртта, вече отпечатала се върху лицето му след последната криза, изглеждаше, че го е белязала по-дълбоко отвсякога.
В продължение на три часа ледената му ръка остана между ръцете на доктор Жилбер. През тези три часа, сиреч от четири до седем часа, агонията беше тиха. Толкова тиха, че всички можаха да влязат. Можеше да се помисли, че болният спи.
Но към осем часа Жилбер усети ледената ръка да потреперва между неговите. Треперенето беше толкова силно, че той изобщо не се заблуди.
— Хайде — каза той, — ето го часа на борбата, ето че започва истинската агония.
И наистина, челото на умиращия се покри с пот. Очите му се отвориха отново и от тях сякаш изскочи мълния. Той направи движение, което показваше, че иска да пие. Веднага побързаха да му предложат вода, вино, оранжада, но той поклащаше глава. Изобщо не беше онова, което той искаше. Той направи знак да му донесат перо, мастило и хартия.
Подчиниха му се, както за да изпълнят желанието му, така и за да не би някоя мисъл на гения, дори и мисъл, породена от бълнуване, да бъде изгубена. Той взе перото и с твърда ръка начерта тези две думи:
Да заспя, да умра!
Това бяха двете думи на Хамлет269.
Жилбер се направи, че не разбира. Мирабо захвърли перото, сграбчи гръдта си с цели длани, сякаш за да я разкъса, нададе няколко нечленоразделни вика, хвана отново перото и правейки свръхчовешко усилие, за да заповяда на болката да спре за миг, написа:
Болките станаха мъчителни, непоносими. Трябва ли да се остави един приятел да бъде измъчван сякаш на колело, когато мъките му могат да бъдат спестени с няколко капки опиум?
Но докторът се колебаеше. Да, както бе обещал на Мирабо, той беше тук, лице в лице със смъртта, но за да се бори с нея, а не за да й помага.
Болките ставаха все по-жестоки. Умиращият се вцепеняваше, ръцете му се сгърчваха, той хапеше възглавницата си. Накрая болките разкъсаха връзките на парализата.
— О, лекари, лекари! — провикна се той изведнъж. — Не сте ли мой лекар и мой приятел, Жилбер? Не ми ли обещахте да ми спестите мъките на подобна смърт? Искате да отнеса в гроба съжалението, че съм ви се доверил? Жилбер, обръщам се към приятелството ви! Обръщам се към честта ви!
И с въздишка, със стенание и с вик на болка той се отпусна на възглавницата си. Жилбер въздъхна на свой ред и протегна ръка на Мирабо.
— Добре, приятелю мой — каза той, — ще ви се даде онова, което искате.
И той взе перото, за да напише рецепта, която не беше за друго, а за една голяма доза сироп от бял мак с дестилирана вода. Но едва бе написал последната дума, когато Мирабо седна в леглото и протегна ръка, искайки перото. Жилбер побърза да му го даде. Тогава, с ръката на агонизиращ човек, сгърчена от смъртта, той сграбчи хартията и с едва разчитащ се почерк написа: